Вечен живот - Страница 84

Рейчъл беше извадила аметист, чийто дълбок пурпурен цвят контрастираше прекрасно с маслиновата й кожа и черните й коси. Както обикновено, тя не се усмихна — по принцип го правеше много рядко — така че просто вдигна камъка пред лицето си и го огледа със сериозно изражение.

— Рейн? Сега е твой ред. Просто бръкни вътре, освободи съзнанието си и същевременно се концентрирай. — Ан поднесе торбичката пред него. Силната му ръка едва успя да се промуши в тесния отвор. Същите тези дълги пръсти снощи се бяха плъзнали под пуловера ми. И също така бяха помогнали да разбият вратите на бащиния ми замък и да избият всички в него. Миналото и настоящето ми се сблъскваха със страшна сила, а аз трябваше да стоя в тази стая и да се преструвам, че всичко е наред.

Секундите отминаваха. Всички ние чакахме. Рейн затвори очи и аз най-сетне имах възможност да огледам отново лицето му, без той да ме види. Опитах се да намеря върху него отсянка от кръвожадността и страстта му. Извърнах поглед.

Той бавно извади ръката си и я разтвори. В дланта му лежеше тъмнозелен камък, изпъстрен с червени точици.

— Хелиотроп — каза Ан, а аз си помислих: „Колко подходящо“. — Какви са свойствата му? Кой може да ми каже?

— Този камък провокира… откровеността — промълви Рейн, а на мен ми хрумна, че Нел наистина вярва, че той е на 267 години. Тя не знаеше истината за него, за разлика от мен. — Честността. Той успокоява тревогите. Хората вярват, че ако притиснеш хелиотроп към рана, ще спреш кървенето. Някога воините са носили амулети от кървав камък, защото са смятали, че те ги правят неуязвими в битките. — Тонът му беше странно безизразен, докато въртеше камъка между пръстите си.

— Много добре — кимна Ан. — Настасия? Твой ред е. — Тя разтвори торбичката пред мен.

Мушнах ръка вътре и раздвижих пръсти. Камък. Камък. Кристал. Може би камък. Кристал? Уф, на кого му пукаше всъщност. Просто хванах нещо и го измъкнах. Беше нешлифован изумруд с размера и формата на бадем.

— Не, не е този — каза Ан тихо, но уверено.

Вдигнах очи към нея. Откъде можеше да знае?

— Затвори очи и се съсредоточи — настоя Ан. — Там вътре има един скъпоценен камък, който е предопределен за теб. Той иска да бъде с теб. Опитай отново.

Затворих смутено очи и се опитах да прочистя съзнанието си от всякакви мисли. В което всъщност нямаше никакъв смисъл — не се ли очакваше да мисля за камъни, кристали и магика? Ела, малко камъченце, пис-пис-пис… ела при мама…

Исках просто да измъкна друг камък от торбичката, но Ан най-вероятно пак щеше да каже, че не е този и трябва да опитам отново. Откъде можеше да разбере? И как всъщност се очакваше аз да разбера? Това бяха поредните вещерски простотии…

Почувствах вибрациите. Слаби, едва доловими трептения, когато пръстите ми се плъзнаха по един от камъните. Пробвах с друг. Беше гладък, студен и съвършено неподвижен. Върнах се към предишния и отново го усетих как завибрира под пръстите ми. Ан ли правеше нещо? Това някакъв номер ли беше?

Отворих очи и я погледнах намръщено. Ясните й сини очи ме наблюдаваха напрегнато. Ръцете, с които държеше торбичката, бяха съвършено спокойни и неподвижни.

— Да? — попита ме тя.

Вече усещах как камъкът започна да се затопля под пръстите ми. Едната му страна беше равна и шлифована, а другата — начупена и назъбена. Вибрациите напомняха за туптенето на човешко сърце. Хванах го в ръка и изведнъж ме изпълни чувство на щастие.

Извадих камъка и го погледнах. Беше с размерите на голяма череша и приличаше на… замръзнала капка мляко. Същият като камъка от амулета на майка ми. Беше красив, мистериозен. Направо се влюбих в него. А той беше влюбен в мен.

— Да — каза доволно Ан. — Това е той. Можеш да го усетиш.

Кимнах, без да кажа нищо, леко уплашена. Реално погледнато, бях тук, защото отчаяно исках да повярвам в методите на тези хора, но част от мен продължаваше да се изненадва, когато видех, че методите им наистина работят.

— Нел? Сега си ти.

Нел побърза да затвори учи и с усмивка мушна ръка в торбичката. Известно време муча тихичко, сякаш за да покаже на всички колко силно се е концентрирала. Наблюдавах я, чудейки се каква ли беше нейната история. Тя беше едва на осемдесет, от Англия, което означаваше, че е родена някъде през двайсетте години на миналия век. Значи е била на около двайсет по време на Втората световна война. Защо беше тук? Защо бе толкова обсебена от идеята да бъде с Рейн? Само почакай да разбереш, че той всъщност е берсерк, красавице, Зимния касапин. Всъщност щеше ли това да промени отношението й?

Нел извади син камък, прошарен с бели нишки.

— О, много е хубав — възкликна тя. — И освен това ми отива на очите!

Тя го вдигна пред лицето си и започна да пърха с клепки. Чарлз се усмихна.

— Знаеш ли какво е това? — попита Ан.

— Да, разбира се — отвърна бързо Нел. — Това е…

Мълчание. Още мълчание. Ехо, часовникът тиктака…

— Содалит? — предположих аз.

Нел ме погледна изпепеляващо.

— Точно така, точно така, содалит.

— Правилно — каза Ан. — А какви са свойствата му?

Нел замлъкна отново. Самата аз продължавах да се ровя из списъците със скъпоценни камъни, кристали, метали, масла, билки, звезди, елементи, животни, растения, бла-бла-бла, които ми бяха набивали в главата, откакто бях дошла тук. Бях научила може би половин процент от всичко, което искаха да знам. Нел обаче беше тук от няколко години, освен това лично беше пожелала да дойде на урока тази вечер.

Тя се усмихна неуверено и се изчерви чаровно, докато търсеше отговора с всички сили. Извърна поглед към Рейн, сякаш се надяваше, че той ще й подскаже. Рейн обаче въртеше своя хелиотроп между пръстите си, без да вдига очи от него. Този мъж беше опустошавал селище след селище. Бях виждала труповете, които ордата му бе оставяла след себе си. Баща му беше убил моя баща. Майка ми и брат ми бяха убили неговия брат. Баща му беше избил всички други освен мен. И въпреки това все още можех да си спомня вкуса на устните му, тялото му, притиснато към моето сред сладостния аромат на сеното, топлината на кожата му, под пръстите ми. Настояще и минало. Твърде много реалности.