Вечен живот - Страница 83

Тя зачака.

— Ти можеш да бъдеш всичко, което пожелаеш — казах. Така че бъди. Ако мислиш, че ставаш за армията, ще имаш парите и образованието, ще пътуваш често, пък и ще придобиеш някои полезни умения, като например да боравиш с автоматични оръжия.

Тя се разсмя.

— Та аз едва навърших седемнайсет миналия месец.

— Значи имаш една година, в която да работиш и да пестиш пари, или пък можеш да накараш вашите да ти дадат писмено разрешение, за да се запишеш в армията. — Извърнах очи към небето навън. — Имаш варианти, Дрей. Винаги ще имаш варианти. Нещата никога няма да бъдат толкова лоши, че да не можеш да напуснеш града. Помисли за това. Сега трябва да изчезвам. Не мисля, че възглавниците, които съм пъхнала под одеялото си, за да мислят, че спя, ще поддържат заблудата още дълго.

Дрей довърши шейка си. Все още изглеждаше замислена, докато обличах дебелото си яке, което ме караше да изглеждам като човечето на „Мишелин“.

— Да те закарам ли до някъде? — предложих.

— Тц — поклати глава тя. — Ще повървя. Благодаря за шейка.

— Нямаш ядове. Доскоро.

Дрей тръгна надолу по улицата и забелязах, че вече не изглеждаше толкова отчаяна. Тъкмо бях влязла в колата си, когато тя се върна.

— Как си станала толкова умна и оправна? — попита. Тонът й предполагаше, че на мига може да обърне всичко на шега, ако се наложи.

Защото съм правила хиляди пъти по-тъпи грешки от теб, помислих си. Защото съм преживявала много по-големи гадости.

Свих рамене.

— Да кажем, че съм натрупала доста житейски опит.

Тя кимна, след което се обърна и закрачи, прегърбена в якето си.

Дрей започваше да става важна за мен. Мериуедър и дори старият Мак започваха да стават важни за мен след десетилетия, през които не ми бе пукало за нищо и никого. Това беше необичайно.

Беше плашещо.

Знаех прекрасно колко много щеше да ме боли, когато ги изгубех.

Това наистина не ми харесваше.

Двайсет и седма глава

Обратно вкъщи, Ривър, Ашър, Солис и Ан се държаха с мен изключително нормално. Това беше странно. Имах си задължения. Името ми беше на дъската, както обикновено,

Очевидно и четиримата учители знаеха кошмарната ми история, но никой от учениците не се държеше или не ме гледаше по-различно от обикновено.

За първи път видях Рейн на вечеря.

Той влезе през кухненската врата, понесъл тежък супник. Цялото ми внимание се фокусира върху него. Опитах да си го представя с дълга, оплескана с кръв коса и с боядисано лице. Той ме видя и челюстта му се стегна. Представих си го как стои ужасен и неспособен да помръдне, докато чудовищната светкавица е поглъщала семейството и воините му.

И двамата се държахме надуто и съвсем целенасочено не гледахме един към друг. Когато се пресегнах, за да си взема хляб, видях, че очите на Нел са приковани в мен подобно на два сини лазера. Не й обърнах внимание. Рейн беше седнал на такова място, че бе невъзможно да имаме визуален контакт един с друг. Самата аз не казах нито думичка по време на вечерята.

Когато се нахранихме, Ан се изправи.

— Бих искал да поработя с някои от вас над употребата на скъпоценни камъни и кристали. Рейчъл?

— С удоволствие — възкликна Рейчъл.

— Чарлз?

— Страхотно, благодаря — каза Чарлз, докато отнасяше чинията си към кухнята.

— Рейн? — продължи Ан. — И Настасия.

Настана тишина.

Всеки един от нас чакаше другият да откаже. Чакахме. Чаааакааааахме…

— Добре — каза Ан. — Ще се видим в зелената стая след десет минути.

— Може ли да се присъединя? — Нел леко бе прекалила с пламенността в тона си — Направо си умирам да поработя още със скъпоценните камъни.

Ан се поколеба за момент, след което кимна:

— Добре, хубаво.

Нел засия от щастие.

Погледнах начумерено към Ривър. Изражението й беше съчувствено, но също така сякаш ме предизвикваше да отстъпя. Станах и си занесох чинията в кухнята.

* * *

— Не си съсредоточена. — Гласът на Ан беше търпелив. Дори прекалено търпелив.

Отворих очи. Намирах се в една и съща класна стая с човека, чието семейство беше убило моето семейство. Чието семейство беше убито от моето семейство. Стояхме и се опитвахме да осъществим връзка с камъни. Бях седнала максимално далеч от него, а Нел, разбира се, му се беше лепнала. Истинската му самоличност и ролята, която бе изиграл в живота ми, все още ми изглеждаха сюрреалистични. Същината на спомените и преживяванията, от които се бях опитвала да се абстрахирам в продължение на четиристотин години, стоеше на метър от мен от плът и кръв. Това беше като да се боря с чудовището, криещо се под леглото ми, но хиляди пъти по-ужасно. Чудовището беше тук. Най-лошият ми кошмар беше облечен в зелена вълнена риза и дънки, ухаеше на прах за пране и чист есенен въздух.

Седяхме в редица край дълга маса. Ан ни поднасяше кадифена торбичка, пълна с различни камъни и кристали, а ние трябваше да затворим очи, да бръкнем вътре и да изберем дрънкулката, която от своя страна трябваше да избере нас. Яко. На това му се казва качествен инструктаж. Нещата тук изглеждаха дори по-индивидуални, отколкото при работата с металите, а избраният камък щеше да повлияе на начина, по който правехме магика.

Чарлз бръкна първи и си избра тигрово око (или пък беше избран от него).

— Еха — възкликна той. — Тигровите очи са последният писък на модата този сезон.

Бързо угасващата следобедна светлина пламтеше в червената му коса, а зелените му очи искряха весело. Той записа нещо в подвързаното си с кожа тефтерче с равния си, наклонен надясно почерк.