Вечен живот - Страница 82

— Общо взето — каза тя. — Минус очарованието.

Сервитьорката дойде при нас. Беше спретната блондинка, която изглеждаше горе-долу на годините на Дрей и всъщност май я познаваше. Дрей я огледа преценяващо, което явно смути момичето.

— Млечен шейк с шоколад — поръча Дрей.

— Как е кафето тук? — попитах. — По скалата от едно до десет. Ама честно.

Сервитьорката ме погледна изненадано, после се изчерви. Погледна през рамо към готвача в кухнята и прошепна:

— Не си го поръчвай. Оплесках нещата и сложих прекалено много лъжици с кафе в машината. Получи се страшна мътилка. Трима клиенти вече го върнаха.

— Охо, звучи точно като моята представа за добро кафе — възкликнах. — Давай го насам.

— Наистина ли?

— Да. Отчаяно, ама наистина отчаяно се нуждая от малко кофеин.

Сервитьорката, която според баджа с името й се казваше Кими (честно, не си измислям), ме дари с очарователна усмивка, която за момент я превърна в истинска красавица.

— Ей сега се връщам.

— Разпръскваш слънчева светлина, където и да отидеш — отбеляза Дрей.

— Такава съм си — съгласих се мрачно. — Аз съм едно шибано коледно елфче.

Дрей седна странично, опря гръб в стената и качи крака върху седалката. Изглеждаше дори по-дистанцирана от обикновено, бледа и болнава на вид под тежкия си грим.

— Защо все още си в този град? — попита ме тя.

Въздъхнах. Това беше добър въпрос. Трябваше да се съсредоточа върху настоящето.

— Аз се опитвам да… в момента съм на лечение. — Или поне бях. В момента просто се намирах под въздействието на тежък психически шок и не знаех къде другаде да отида.

— Нещо като „Дванайсетте стъпки“?

— Да. Ама по-гадно. Работата ми в дрогерията е част от това лечение.

— Ясно. Аз пък си мислех, че удовлетворяването на фармацевтичните нужди на хората е твоя страст.

Кими донесе шейка на Дрей, който изглеждаше чудесно, както и моето кафе, което също изглеждаше чудесно по свой собствен гъст и лепкав начин.

— Не е нужно да го пиеш, ако не искаш — прошепна ми Кими.

— Добре — прошепнах в отговор. Когато се отдалечи, попитах. — Тя ходи ли на училище?

— В града има само една гимназия — отговори ми Дрей, след като отпи здрава глътка от млечния си шейк. — Вече не ходя там.

— И какво правиш тогава?

Сега, когато всичко в мен крещеше просто да се свия в черупката си, аз се насилвах да бъда тук, да контактувам с околния свят, да разговарям с това момиче. Усещането беше… хубаво. Радвах се, че съм тук.

Дрей сви рамене с непроницаемо изражение, а после седна нормално и хвана чашата си с две ръце като малко дете.

— Ходиш ли на работа? — попитах.

Тя отново сви рамене. Изглеждаше отегчена.

Запитах се какво ли би направила Ривър на мое място.

В спусналото се над масата ни мълчание, настоящето се отдръпна и споменът за Рейн избухна в съзнанието ми. Аз го бях целувала. Той бе целувал мен. Натискахме се като луди в сеновала. Бях готова да стигна много по-далеч. Като се изключи моментът със Зимния касапин.

Родителите ми. О, Боже.

Дрей ме изтръгна от мислите ми:

— Защо си се изрусила?

Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная къде се намирам.

— Не съм. Това е естественият цвят на косата ми. Като ми писне, мисля да я боядисам червена.

— Недей — каза тя, докато оглеждаше рошавата ми, дълга до раменете коса. — Естественият ти цвят е готин. Аз дори не помня какъв точно беше моят.

— Усещането ми е познато.

Отново потънахме в мълчание за няколко минути. Скоро трябваше да си вървя. Обикновено се прибирах директно вкъщи след работа, но това беше, защото обикновено някой друг ме караше до Ривърс Едж. Обичах свободата и независимостта, които ми даваше моята жадна за бензин бричка.

— Както и да е — наруши тишината Дрей. — Наоколо няма никаква свястна работа. Това място е мъртво.

Изсумтях:

— Права си.

Отпих глътка от гъстото си кафе, след което пуснах в чашата още две бучки захар.

Думите ми като че я изненадаха. Тя явно бе очаквала да защитя родния й град.

— Хората тук… те не ме харесват — промълви. — Смятат, че ще пропадна, също като… роднините ми.

— Хората тук не те харесват?

Дрей кимна предизвикателно.

Погледнах я невярващо:

— И на теб ти пука какво мислят за теб някакви селяндури в едно зачукано градче?

Тя примигна.

— Дрей. Това е просто един малък град. Той не е единственото място за живеене на света или дори в Америка. Или дори в Масачузетс. Това са само шепа хора, просто точица на големия екран. Тяхното мнение не значи нищо. Как може да ти пука какво мислят?

— Ама те всичките не ме харесват. Всички в училището. Всички в града.

— Всички в този град — натъртих. — Не всички навсякъде. Отиди в Калифорния или в Мисисипи, или пък във Франция. Никой там дори не е чувал за теб и което е по-важно, никой не е чувал за загубеняците, които движат това място тук.

Ченето й буквално увисна. Нима това никога не й беше хрумвало? Да не би да мислеше, че трябва да остане тук завинаги?

— Просто да отида… някъде другаде? — Имах чувството, че мога да чуя свистенето на мозъка й, превключил на високи обороти.

— Отиди където и да е другаде.

Лицето й се изопна.

— Как? За това трябват пари.

Замислих се.

— Има два начина. Единият вариант е да се захванеш с каквато работа успееш да си намериш. Работи в „Хоум Депо“. Стани чистачка. Започни работа в погребална агенция. Каквото и да е. После спести достатъчно, за да си купиш еднопосочен автобусен билет до някое място и да имаш пари за храна поне за една седмица. След това се мятай на автобуса. Или пък…