Вечен живот - Страница 81

— Трябва да поръчаш някакви хомеопатични неща — отвърнах дръзко. След снощи старият Мак трябваше да положи значително повече усилия, ако искаше да ме впечатли. — Както и дамски ръкавици без пръсти или нещо подобно. Всъщност може да има едно малко рафтче, заделено за различни видове ръкавици. Освен това в ъгъла имаш място за чували със сол, нали се сещаш, онова нещо, което хората сипват по тротоарите, за да не се пребият.

Той ме гледаше, все едно му говорех на чужд език.

Взех един от хилядите каталози, които пристигаха всяка седмица и го размахах пред него.

— Виж всичките тези стоки! Това са нещата, които хората купуват през този сезон, дори и хората в това забравено от Бога градче. Днес трима човека ме питаха дали имаме хомеопатични лекарства за простуда. Снегът ще падне всеки момент. Клиентите трябва да влязат, за да си купят, примерно, балсам за устни, да видят чувалите със сол и да си помислят: „Супер! Трябва да метна един такъв в колата си“.

Устата му беше леко отворена, все едно нямаше представа как да разговаря с някого, който не се страхуваше от него:

— На теб пък какво ти пука? — изръмжа най-накрая. — Ти си тук само временно! Това не е твоят магазин! Моят прадядо е отворил тази дрогерия! Дядо ми я е управлявал, после баща ми и сега аз! И синът ми… — внезапно върху лицето му се изписа отчаяние, ужас. Сякаш току-що си бе спомнил, че има само дъщеря. Той преглътна и се поправи. — Ако имах син, той щеше да я управлява след мен.

Огънят в него обаче бе угаснал, сега Макинтайър изглеждаше опустошен и състарен.

Най-сетне схванах.

— Ти си имал син?

Старият Мак кимна мрачно.

— И той е починал заедно със съпругата ти?

През лицето му премина сянка и той кимна отново.

— Съжалявам — промълвих. — Знам колко е трудно да загубиш някого. — Самата аз бях загубила толкова много хора. Замълчах, чудейки се дали да кажа още нещо. Да, трябваше да кажа още нещо! Той трябваше да остави миналото зад гърба си и да заживее в настоящето. Постарах се гласът ми да прозвучи твърдо. — Обаче не трябва да забравяш, че все още имаш Мериуедър, старче.

Той рязко вдигна глава и познатият огън се върна в очите му.

— Въпреки факта, че се отнасяш с нея като с вмирисан боклук, тя е умна! Един Бог знае защо, но тя наистина обича това място. И след като ритнеш камбаната, тя ще превърне магазина в това, което би трябвало да бъде, ще спечели един тон пари и ще се смее над гроба ти!

Добре де, може би малко прекалих. Старият Мак изглеждаше като треснат с мокър парцал, а аз се престорих, че изучавам внимателно списъка със съставките на едно шише със сироп за кашлица „Триаминик“.

— Тя мрази това място. — Гласът му беше дрезгав и натежал от горчивина.

— Тя мрази да се отнасят с нея като с отрепка — поправих го. — Тя помни времената, когато дрогерията е процъфтявала. Всичките реорганизации бяха нейна идея.

— Тя никога няма да процъфтява отново — старият Мак стовари каталога върху щанда.

— Да бе, знам, фабриката е била затворена, страшна драма — казах по обичайния си загрижен и деликатен начин. — Тук все още живеят хора и те имат нужда от боклуците, които им продаваш. Искам да кажа, че най-близкият магазин „Уолгрийнс“ е чак на магистралата. Хората биха могли да идват тук, да подпомагат местната икономика и да пестят бензин! — Това беше толкова блестящ нов поглед върху нещата от маркетингова гледна точка, че направо не можех да повярвам.

Превъзбудена, аз се обърнах към стария Мак, готова да обсъдим разкриващите се пред нас възможности.

Той присви очи.

— Забрави! И се връщай на работа! Трябва да ти удържа от надницата тези десет минути празни приказки!

— Знаеш, че съм прааааваааа — изтананиках му аз.

Той изсумтя.

Връзката между нас наистина разцъфтяваше. А животът ми продължаваше напред въпреки всичко. Аз все още бях тук и все още си живеех живота след всичко, което бях осъзнала снощи.

По някаква причина Мериуедър не се появи в четири, но старият Мак не изглеждаше изненадан или притеснен. Така че приключих със смяната си, както обикновено, вече ужасена от мисълта, че ще трябва да се прибера и най-вероятно да налетя на Рейн. Докато вървях към колата си, видях Дрей да се мотае пред някаква изоставена сграда, в която някога се бе помещавала закусвалня на „Дънкин Донътс“. Тя ме видя, но не реагира. Влязох в разнебитената бракма, която минаваше за мой автомобил, запалих двигателя, след което направих широк обратен завой и отбих пред Дрей. Смъкнах прозореца откъм страната на пътника.

— Искаш ли да пием кафе? Имах отвратителен ден — казах, без дори да я поглеждам. — Всъщност последните ми няколко дни бяха отвратителни.

Дрей се поколеба за секунда, след което се приближи и отвори вратата. Опитах да прикрия триумфалното си изражение. Тя се качи и затръшна вратата, а аз подкарах към една близка закусвалня, наречена „При лелчето Лу“. Никога не бях ходила там — така и не бях преодоляла травмиращото си преживяване в „При Силвия“ — и когато влязох вътре, се почувствах, все едно съм се пренесла обратно в петдесетте години на миналия век. Също като в „При Макинтайър“ времето тук изглеждаше спряло, въпреки че мястото беше чисто и на пръв поглед не се забелязваше нищо счупено.

Обърнах се към Дрей:

— Какво е това място? Очарователно старомодно градче, останало извън времето? Не сте ли чували за чудесата на модернизацията бе, хора?

Начервените й с тъмно червило устни се извиха в крива усмивка, докато се настанявахме в едно сепаре. Пластмасовите седалки бяха хлъзгави под обутия ми в кадифени панталони задник.