Вечен живот - Страница 80

— Знаехме, че е просто въпрос на време вие двамата да откриете истината — каза Солис. Изобщо не изглеждаше притеснен.

— Той трябва да си тръгне оттук! — отсякох и миг по-късно осъзнах каква глупост съм казала току-що. Аз бях последната, която беше дошла, и респективно първата, която трябваше да си тръгне.

— Не, няма — каза Ривър, докато чистеше сламките от косата ми.

Болка прониза сърцето ми.

— Хубаво. В такъв случай аз ще си тръгна! Още в този момент. — Вътрешно започнах да плача. Изобщо не исках да си тръгвам. Щях да бъда напълно изгубена, ако напуснех това място.

— Не, няма — повтори Ривър, този път по-нежно, изтупвайки пуловера ми с ръка. — Ще бъдеш напълно изгубена, ако напуснеш това място.

— Лицето ми не е чак толкова изразително — промърморих автоматично.

— И двамата трябва да останете — продължи Ривър. — Няма смисъл да си тръгвате. Трябваше да се изправите срещу проблемите си рано или късно. Останете и се изправете срещу тях сега, с нашата подкрепа.

— Той е убил хиляди хора — почти се задавих, докато го произнасях.

— Не са хиляди! И освен това не съм убивал от стотици години! — отсече Рейн. — Загърбил съм миналото си.

Поклатих глава. Как точно човек „загърбваше“ нещо подобно? Това бе в кръвта му, той беше звяр.

А те целуна, напомни ми гадното ми подсъзнание. И на теб ти хареса.

— Това е било някога. — Ривър вдигна едната си ръка във въздуха. — А това е настоящето. — Тя вдигна другата си ръка далеч от първата. — Той вече не живее в онези времена. Ти не живееш в онези времена. Сега ти си тук. Сега ти си това. — Тя постави нежно длан върху гърдите ми. Усетих топлината на кожата й дори през пуловера си. Посочи към Рейн. — Сега той е това.

— Един задник! — отсякох.

— Възможно е и да е задник — каза Ривър със сериозен тон. — Но не е нашественик от севера. Не е Зимния касапин.

Не знаех какво да отвърна на това. Погледнах към тримата и с изненада осъзнах, че те са ми по-познати, по-важни за мен от когото и да е от другите ми приятели у дома. Не знаех какво да правя със себе си. Поклатих глава отново и внезапно се почувствах ужасно изтощена. Адреналинът се бе оттекъл от вените ми, оставяйки ме празна и трепереща.

— Не мога да се справя с това. Много ми идва. Той трябваше да е мъртъв. Не мога да остана. Отивам си в леглото — казах с равен тон и минах покрай тях на път към вратата на конюшнята. — Никога няма да ти простя — подхвърлих през рамо на Зимния нашественик.

Той не каза нищо; никой от тях не проговори. Замръзналата трева хрущеше под краката ми, докато крачех сама в мрака към къщата. Когато влязох, оставих обувките си до вратата и се качих на горния етаж. Влязох в стаята си и направих заклинанието за заключване два пъти. После си легнах с дрехите. Очите ми бяха сухи.

— Настасия? Време е за ставане.

Примигнах сънено. Някой чукаше на вратата.

— Настасия?

Разпознах гласа на Ашър.

— Да? — простенах. Часовникът показваше 6:15. Навън беше тъмно като в рог.

— Трябва да ставаш. Ако побързаш, ще имаш време да закусиш, след като издоиш кравите и преди да тръгнеш за работа.

Сигурно се шегуваше! Ченето ми увисна. Осъзнах, че той нямаше как да ме види, така че станах, довлякох се до вратата и я отворих. Ашър стоеше отпред, свеж като маргаритка. Оставих ченето си да увисне отново.

Той се разсмя и ме потупа по рамото.

— Чух, че си имала тежка вечер. Е, кравите те чакат. Мисля, че Ан прави кифлички с канела за закуска.

Стоях и го зяпах. Снощи цялата ми вселена се беше сринала. Стотици години на болка и смърт лежаха в краката на Рейн. А той искаше от мен да доя кравите?

Ашър ме чакаше, очите му бяха спокойни. Спомних си какво бях научила за него. Семейството му било от Полша и всички са били там по време на Втората световна война.

— Ако видя Рейн, ще го убия — заявих.

Ашър се почеса по брадата.

— Мисля, че Рейн стана рано. В момента оре полето със зелето.

Примигнах. Моят собствен свят ми се виждаше нереален. Но това беше реалността. Колкото и болезнена, колкото и ужасна да бе, това беше реалността. Обух си обувките.

Учудващо, този ден отидох на работа — голямата рибна фиеста беше свършила. Когато влязох в „При Макинтайър“, всъщност бях доволна, че имам място, където да отида, и работа за вършене. Двамата със стария Мак си изсумтяхме един на друг и работният ни ден започна. Съсредоточих се върху настоящето. Да подреждам рафтовете в дрогерията на Макинтайър не беше точно като да работя във фабрика за амуниции, където трябваше да отскачам на всеки двайсет секунди, за да избягвам огромните бургии. Насилих се да внимавам и да обръщам внимание на това, което правя, да се фокусирам върху всяка отминаваща секунда, докато разопаковам пакети с бинтове и торбички за лед. Сега, когато знаех къде стои всяка стока (да не говорим, че подредбата вече беше логична), подреждането ми отнемаше далеч по-малко време.

Започнах да се оглеждам из магазина, вкопчена с мрачно настървение в настоящето. Сега мястото определено изглеждаше по-добре. Беше по-чисто, по-светло и както вече казах, по-добре подредено. Нека не се лъжем обаче, дрогерията продължаваше да изглежда отвратително. По стените имаше петна и дупки от пирони, лампите бяха същински антики, а линолеумът на пода беше стар и протъркан.

— Какво правиш? — изръмжа старият Мак и аз подскочих. — Не ти плащам, за да се мотаеш наоколо и да си фантазираш.

Беше се изправил на три метра от мен, а рунтавите му вежди се бяха сключили във формата на една особено гневна буква „V“ над враждебните очи.