Вечен живот - Страница 79

— А ти… ти си зимният нашественик — гласът ми беше дрезгав и тънък, едва се чуваше. — Зимния касапин.

Рейн залитна назад и протегна ръка, за да се хване, преди да е паднал от сеновала. Дори и на слабата светлина виждах ясно как лицето му придобива болнав зеленикав оттенък, чувах хрипливото му дишане.

Бях го целувала. Него.

— Ти не си на двеста шейсет и седем години — казах бавно. — По-стар си от мен. Може би си на петстотин? На шестстотин? Идвал си от север на всеки няколко години, винаги през зимата. Идвал си, за да грабиш. Ти и тези като теб сте обезлюдявали цели села. Изнасилвал си съседите ми. Почти изнасили самата мен. Почти уби сина ми. Крал си конете, кравите и всичко, което сметнеш за ценно. Оставял си хората без нищичко, хора, които след това са умирали от глад. Разбира се, това се отнася за онези, които не си убивал веднага.

Цялото ми същество беше ужасено, пищящо и разтреперано, но гласът ми си оставаше спокоен, докато мозъкът ми продължаваше да подрежда парчетата на пъзела: спомени, дочути слухове, картини, звуци и миризми. Имах усещането, че конюшнята се изпълва с чернотата на спомените ми. Изправих се до седнало положение и опрях гръб в балите слама.

— Ти не си холандец — казах с горчив смях. — Ти си исландец, викинг, монголец. Сблъсквала съм се с такива като теб четири пъти из Норегр, Свипьой и Исланд. Най-накрая ви избягах — преместих се в Хесе през 1627 година. Дори и там обаче чувах ужасяващи истории за деянията ви на север.

Рейн гледаше право през мен, зареял поглед в нищото.

Внезапно се почувствах могъща, изпълнена с хладна увереност. Станах и се изправих пред него.

— В момента си представям лицето ти, боядисано в бяло, черно и синьо.

Рейн започна да се дави, все едно бе на път да повърне.

— Ти беше, нали? Ти изби цялото ми семейство? Ти разруши селото на баща ми. Твоята орда е унищожила династията в Тарко-Сале, а после се е насочила на запад, към Исландия.

Той повдигна брадичка, погледът му беше див:

— Майка ти одра брат ми жив. Брат ти му отряза главата. Аз бях в залата. Видях го.

— Тогава кой изби всички останали? Кой отсече главата на моето малко братче? — повишавах тон, докато гневът се надигаше в мен.

— Баща ми — прошепна Рейн.

— А къде е баща ти сега? — Чувствах се така, все едно можех да разтворя длан и да хвърля огнено кълбо по него.

Чувствах се като страховита могъща вещица, готова да въздаде правосъдие.

— Мъртъв е. Той се опита да използва тарак-сина на майка ти, амулета. Не беше достатъчно силен. Нещо в заклинанието се обърка и всичко бе пометено в буря от огън и светкавици. След нея остана само пепел. Баща ми, другите ми двама братя и седем от верните му мъже. Всички бяха… изпепелени.

— Ами ти? Защо бурята не е изпепелила и теб?

Рейн поклати глава.

— Не знам. Но ми стори това.

Той разкопча вълнената си риза и смъкна надолу яката на тениската си. Там, върху гладката златиста кожа на гърдите му, имаше белег от изгаряне. Също като моя.

Двайсет и шеста глава

В мен бушуваше буря. Ако не бях толкова неука в дебрите на магиката, щях да произнеса заклинание и да го одера жив, да го оголя като собствените си емоции. В тази ситуация обаче трябваше да разчитам на изненадваща атака, като се нахвърля върху него. Тялото ми се блъсна силно в неговото и двамата полетяхме от сеновала, стоварвайки се тежко върху разкъсаните бали, които той беше хвърлил.

Бях същинска фурия. Крещях и го псувах на староисландски, докато се опитвах да го одера, да го ударя с юмруци или да блъсна главата му в пода. След няколкото секунди, нужни му да си поеме дъх, Рейн с лекота ме сграбчи за китките (усещането беше като от стоманени окови), след което се превъртя върху мен, притискайки ме с тялото си.

Мълвеше ми някакви неща на исландски. „Сефа, успокой се. Спри, ще се нараниш, шах“. Думи, които човек би използвал, за да говори на кон или на дете. Аз се опитвах да го изритам с коляно и се борех с всички сили, но в общи линии усещането беше все едно се боря със скала. Рейн дори не се помръдваше и ме задържаше подобно на усмирителна риза.

— Рейн! — гласът на Солис се чу ясно отнякъде съвсем наблизо.

— Настасия! — възкликна Ривър, навеждайки се, за да ме види.

И двамата с Рейн замръзнахме. Видях как върху лицето му се изписва един безсмъртен живот, изпълнен с болка, вина, разкаяние и гняв. Предположих, че върху моето е видял съвсем същото.

— И двамата спрете веднага! — каза Солис. — Рейн, стани. — Той постави ръка върху рамото му.

Рейн внимателно се изправи на крака, като пусна ръцете ми в последния възможен момент, и след това бързо отстъпи извън обхвата на ритниците ми.

Ривър ме гледаше. Хрумна ми, че животът й сигурно е бил далеч по-спокоен, преди да нахлуя в него.

Тя коленичи, а аз седнах и започнах да изтръсквам сламата от себе си. Емоциите ми бяха твърде бурни, за да ги осмисля, твърде невероятни, за да се изправя срещу тях. След като я бях избягвала в продължение на четиристотин четирийсет и девет години, истината най-сетне беше избухнала в главата ми.

— Знам коя е тя — заяви Рейн. Гърдите му се повдигаха учестено, но белегът отново бе прикрит.

— Аз знам кой е той — натъртих, докато се изправях на крака.

— Е — Ривър местеше поглед от мен към него и обратно, — значи вече знаете.

Зави ми се свят. Погледнах към спокойното й лице:

— Знаеш ли кой е той? — посочих обвинително Рейн с пръст.

— Да — кимна Ривър. — Също така знаем коя си ти.

Бях неспособна дори да проумея думите й.