Вечен живот - Страница 65

Русоляво белите ми коси бяха нещо характерно за Севера и особено за моето семейство и хората от селото ми. Дали Рейн ги беше разпознал, осъзнавайки значимостта на този цвят?

Повъртях тази мисъл из главата си в продължение на една трескава минута, но после си спомних, че беше гледал как корените на косата ми прорастват в продължение на цели пет седмици. Самият той ми бе обърнал внимание на бялата ми скунксова лента.

Какво ставаше в такъв случай?

Оказа се, че ще трябва да отида на работа, преди да разбера. Рейн и Ривър така и не се върнаха на закуска, така че в крайна сметка се качих на разнебитената си кола и отидох в града.

Време беше да се съсредоточа върху работата, да бъда в настоящето и да живея за мига. По-късно щях да се притеснявам за Рейн.

Старият Макинтайър огледа косата ми, но не каза нищо.

— Дойде нова доставка от… дамски продукти — излая той. — Върви и ги подреди в специалната ни секция.

Той ми се намръщи, след което се обърна и се отдалечи. Ухилих се накриво. Една от промените, които двете с Мериуедър бяхме направили, бе да групираме „дамските продукти“ на едно място. По време на това ни занимание бях установила, че най-лесният начин да накарам стария Мак да ни остави на мира, бе да му покажа пакет с дамски превръзки и да го попитам за цената им.

Замъкнах големите пластмасови кошове до специалната ни секция, вече нетърпелива да разкажа историята на Мериуедър. Някъде около обяд почувствах, че някой ме гледа. Вдигнах очи, видях Дрей и се намръщих.

— Защо не си на училище?

Тя ми се намръщи в отговор.

— Вече завърших.

Изправих се и се протегнах, след което хвърлих една празна картонена кутия в коша за боклук.

— Не си, лъжкиня такава. Няма начин да си на повече от шестнайсет.

— На седемнайсет съм. И какво ти пука всъщност? И ти не си на училище, а най-вероятно също си на толкова. Или на осемнайсет?

Забелязах, че киселото й изражение този път не е част от обичайната й бунтарска маска, и погледнах по-внимателно, за да установя, че Дрей държи в ръце тест за бременност.

Тя проследи погледа ми и издаде напред брадичка.

— Кой от тези е най-евтиният?

Огледах цените.

— Този — посочих. После ми хрумна нещо. — Тоалетната е ей там. Върви да си го направиш.

Тя отстъпи крачка назад, готова да откаже, но се поколеба.

— Действай — настоях. — По-добре е да го направиш сега, докато съм тук, отколкото сама вкъщи.

За части от секундата видях как маската й на нахакано момиче се пропуква и зърнах уплашената тийнейджърка под нея. Страхът й взе надмощие и тя бързо тръгна към обществената тоалетна. По закон бяхме задължени да имаме такава, въпреки че нямах спомен някой клиент да я е използвал досега. Познайте обаче кой трябваше да я лъска ежедневно. Правилно.

Най-накрая Дрей се върна.

— Може ли да се вярва на тези неща? — попита тя.

Кимнах:

— Опасявам се, че да.

Тя въздъхна дълбоко и ми показа пластмасовата лентичка. Резултатът беше отрицателен.

— Колко ти дължа?

— Осем й седемдесет и девет — отвърнах. — Хей! Имам страхотна идея! Защо не си купиш и малко презервативи. Така няма да ни се налага да минаваме пак през тази процедура. Не че не беше забавно де.

Очите й се присвиха.

— Не, благодаря.

Леле каква идиотка.

— Има ги в различни разцветки — пробвах да я придумам аз.

Тя поклати глава.

На касата взех отворената кутия от теста за бременност и я маркирах, след което я хвърлих в коша.

— Нямаше ли някаква гинекологична клиника на отклонението за път двайсет и седем? — попитах. — Мисля, че съм минавала покрай нея.

Дрей сви рамене. Изглеждаше адски облекчена, но не искаше да го покаже.

— Нямам представа.

Чекмеджето на касовия апарат се отвори. Взех нейната десетачка и й върнах рестото.

— Заповядай — казах. — А за да имаш представа, да, точно там има гинекологична клиника. Предполагам, че могат да ти изпишат противозачатъчни. Или да те прегледат, за да се уверят, че не си лепнала нищо, защото съм убедена, че си имаш работа само с разни типове от виещата лига.

Завъртях очи. Можех ясно да видя как премисля получената информация.

— Можеш да стигнеш и пеш — добавих с отегчен тон, докато си разглеждах ноктите. — Щом можеш да получиш нещо на по-ниски цени, не виждам причина да не го направиш.

Дрей отново сви рамене, но мисля, че идеята определено се беше настанила в мозъчето й. Тя бутна вратата, за да излезе, и подхвърли през рамо.

— Изкъртваща прическа, между другото. Страшна е!

Стрелна ме с поглед, за да се увери, че съм схванала сарказма, след което ми се изплези. Видях я да се хили самодоволно, докато минаваше покрай витрината.

Ето го и доброто ми дело за деня. Настасия, спасителката на тийнейджърките.

Когато се прибрах същия следобед, вече се беше стъмнило. Ставах преди зазоряване и се връщах след залез. На практика виждах дневната светлина единствено през прозорците на „При Макинтайър“. Беше гадно. Имах няколко минути до вечеря и като по чудо не бях зачислена за никаква работа, така че се качих по стълбите и тръгнах към стаята си.

Докато вървях по коридора и подминавах тъмните прозорци, си помислих, че напоследък се движех напред-назад като безмозъчно добиче и сега отивах като крава в обора й, защото е дошло времето за доене.

Пред вратата протегнах ръка към дръжката, но се спрях. Защо? Огледах коридора в двете посоки. Наоколо нямаше никого. Въпреки това имах усещането, че нещо не е както трябва. Вратата ми беше затворена и над нея нямаше кофа с вода, примерно. Всичко изглеждаше наред, логиката ми нашепваше, че всичко би следвало да е наред… но въпреки това нещо ме спираше да вляза вътре.