Вечен живот - Страница 66

К оглавлению

Обърнах се и тръгнах да търся Ривър.

Двайсет и втора глава

— Хм — промърмори Ривър, докато оглеждаше вратата ми.

На долния етаж вечерята вече беше готова. Стомахът ми куркаше. Чувствах се като най-голямото мрънкало на света.

— Няма нищо, сигурна съм — промърморих. — Въобразила съм си нещо.

— Не — заяви Ривър. — Не си.

— Не виждам нищо — настоях.

Тя ме погледна:

— Обаче си почувствала нещо. Нещо те е накарало да не влезеш.

Звучеше глупаво. Кимнах. Сега, когато се страхувах от толкова много неща (от Инси, от Рейн, от мрака, от самата мен, от миналото ми), виждах опасности навсякъде.

Ривър бръкна в джоба си и извади оттам малка и изящна сребърна кутийка, върху чийто капак беше гравирана ловна сцена. Помислих си, че сигурно е събирала разни сребърни изделия с векове. Вътре в кутийката имаше някакъв ситен сиво-зеленикав прах и малка сребърна лъжичка.

— Развален кокаин? — предположих.

Тя поклати глава, взе лъжичката и загреба малко от праха. Промърмори няколко думи, след което вдигна лъжичката пред устните си и духна силно. Прахът се понесе във въздуха към вратата, а аз бързо отстъпих назад и ахнах. По цялата рамка бяха изписани символи, които, докоснати от праха, започнаха да излъчват слаба сребриста светлина. Някои от тях бяха руни, но нямах представа какво представляват повечето.

— Какво е всичко това? — възкликнах.

Ривър оглеждаше внимателно символите.

— Магически знаци. Заклинания.

Тя коленичи и ги проследи с пръст.

— Заклинания за какво?

— Не са много могъщи — каза Ривър, докато се изправяше. — Също така не са смъртоносни. Основната им цел е да бъдеш сполетяна от лош късмет. Да се спънеш и да си счупиш глезена, да си загубиш ключовете, да прегориш яденето в кухнята или да претърпиш лека катастрофа с колата си. Такива неща. — Тя наклони глава на една страна и се замисли. — Хм.

— Значи това съм почувствала? Тези… заклинания? И те щяха да ми окажат влияние, ако бях прекрачила прага?

Кой би могъл да направи нещо подобно? Ривър беше казала, че ще омагьоса мястото така, че Инси да не може да ме открие. Така или иначе се съмнявах, че той знае подобни заклинания. Може би Рейн? Кой друг? Нел? Беше бясна тази сутрин, когато Рейн откачи.

Ривър кимна:

— Те щяха да подействат на първия човек, който мине през тази врата. Трудно ми е да повярвам, че си ги доловила — излъчването им е доста слабо. — Тя замълча за момент със замислено изражение. — Чудя се… мисля, че Ашър ще може да ми помогне с това.

Като по сигнал, чухме някой да се изкачва по стълбите и няколко секунди по-късно Ашър се появи в коридора.

— Трябвам ли ти за нещо? — попита той.

Ривър бързо го въведе в ситуацията. Ашър изглеждаше изненадан, когато видя магическите символи, и още по-изненадан, когато Ривър му каза, че съм ги почувствала.

Той остана смълчан около минута, смръщил черните си вежди и поглаждайки късата си брада. Най-накрая вдигна поглед.

— Вътре има нещо. Тя е усетила него.

— Нещо вътре? — повторих. — Като например тигър? Какво има вътре? Това си е моята стая!

— Добре, нека ги развалим — каза Ривър делово.

— Какво има вътре? — този път почти изкрещях. Амулетът ми беше в тази стая.

— Още заклинания — отговори ми Ашър. — Много по-мрачни. И по-силни.

Не съм някакъв гений. Смятам се за доста умна и освен това имам много добро чувство за ориентация, което често ми е било от полза, но не съм гений. Така че ме е срам да си призная как едва тогава осъзнах с пълна сила, че някой бе сторил всичко това преднамерено. Не просто заклинанията по вратата, ами и по-лошото нещо вътре. Някой тук искаше да ме нарани. Усетих как страхът, който ме бе преследвал, откакто бях напуснала Лондон, се завръща с пълна сила. Дали някой се беше промъкнал тук? Не виждам как би успял. Което означаваше, че става дума за един от хората в тази къща. Може би Нел? Явно й се пречках, докато пърхаше край Рейн като пчеличка около цвете. Или пък беше някой друг? Супер, просто супер.

Ривър и Ашър провериха околните врати. Бяха чисти.

— По-късно ще направим по-мащабно прочистване — заяви Ривър. — Нека обаче първо да махнем тези.

— Магически „Мистър Пропър“? — попитах в жалък опит да се пошегувам.

Усмивката на Ривър изглеждаше очарователно нормална.

— Нещо такова.

Ан се качи, за да ни извика на вечеря, и очите й направо щяха да изскочат, когато Ашър й обясни какво става. Тя ужасено местеше поглед от него към мен. Всичко, което каза обаче, беше едно „Хмм“, след което се завъртя и слезе обратно по стълбите.

Ривър и Ашър направиха заклинания, за да премахнат ефекта на тези, които бяха хвърлени пред или вътре в стаята ми. Двамата стояха, опрели челата си, и мълвяха думи. Понякога заедно, друг път само единият от тях. Отне им няколко минути. Хрумна ми, че сигурно правят заедно магии от години, може би дори от десетилетия. Не знаех от колко време са заедно. Ривър най-вероятно беше по-стара от Ашър, но нямах представа с колко. Тя беше най-старият безсмъртен, когото познавах или за когото бях чувала. Чудех се дали е единствена. Не, разбира се, че не — та нали ми беше казала, че най-големият й брат е кралят на тяхната династия. Трябваше да има и други.

В един момент тихото припяване на Ривър и Ашър престана, двамата отвориха очи и се отделиха един от друг.

— Би трябвало да сме готови — обяви Ашър. — Имаше наистина гадни неща.

— Като например? — попитах, докато Ривър протягаше ръка, за да отвори вратата.

Ашър сви рамене, след което последва Ривър в стаята ми. Признавам си чистосърдечно, че се замотах за малко отпред, за да видя дали няма да попаднат в мечи капан, от тавана върху главите им няма да се изсипят паяци, или пък телата им няма да избухнат в пламъци. После подадох глава през вратата.