Вечен живот - Страница 64

Тихо заобиколих масата и започнах да подреждам тежките и красиви чинии на Ривър от осемнайсети век по местата им.

— Как мислиш, Настасия? — попита ме Солис, приковавайки ме с въпроса си подобно на колекционер, който забива пеперуда с игла върху обшита с кадифе поставка. — Мислиш ли, че е грешно да караш нещо да се променя против природата му? Като тези клонки например. Между другото, от какво растение смяташ, че съм ги откъснал?

Огледах клонките във вазата. Като за начало трябваше да спечеля малко време. Кората им беше светла и напомняше по-скоро за храст, отколкото за дърво. Беше растение, което цъфтеше рано, защото все още не беше дошла зима, а според думите му тези цветове трябваше да се разтворят от топлината вътре.

Пробвах да налучкам:

— Форзиция?

Той се усмихна и аз се почувствах абсурдно доволна от себе си, като дресиран тюлен, който беше изпълнил номера си перфектно.

— А сега другият ми въпрос. Дали е грешно да караш нещо да се променя против природата му?

С тъга осъзнах, че поредният Момент Да Бъда Образована се беше промъкнал до мен, когато гардът ми беше свален. Въпросът беше зададен небрежно, но отговорът определено не трябваше да бъде такъв. Различни варианти започнаха да се блъскат из лишения ми от кофеин мозък.

— Като да тренираш кучета, например? — пробвах се аз.

Той се усмихна търпеливо. Малко неща са по-неприятни от една търпелива усмивка.

— В природата на кучетата е да работят за човека. Те са били опитомени преди толкова хиляди години, че вече е в природата им да приемат или дори да изискват тренировка. Тренировките не са в разрез с природата им. Тук говорим за това, че принуждаваме тези пъпки да разцъфтят извън обичайния сезон просто за да си доставим удоволствие. Това е само един пример. Друг би бил преграждането на река с бент. Или изолацията на даден човек, защото хората по природа са социални създания. Те не са създадени да бъдат сами.

Дайсуке влезе тихо и постави кошница с бисквити върху масата. Той погледна косата ми, усмихна се леко, след което се върна обратно в кухнята.

Не можех да се съсредоточа. Бях разстроена и се чувствах неловко заради вида си. Исках да избягам, за да се променя отново. Нямах дори грим. Сигурно в лицето приличах на чаша с мляко.

Въздъхнах:

— Не знам. Може би.

Очаквах, че ще ми каже да отида и да помедитирам малко с тази мисъл в главата или да потърся някого, който да ми помогне с отговора, но той не го направи. Вместо това отново прокара пръсти по клонките и промълви:

— Аз също не знам. — Вдигна очи към мен. — В твоята природа е да изглеждаш по този начин. Това си ти и ти изглеждаш по този начин. Моля те, опитай да го приемеш. Спомни си думите на Хектор Айзенберг: „Лицето на една жена, оголено от всякакъв грим, е красиво като луната и точно толкова мистериозно“.

Просто го гледах, чувствайки как кожата ми настръхва. Хората започнаха да влизат и да сядат по местата си, а Чарлз и Дайсуке донесоха подносите с храната.

— Моля те, не се променяй отново — прошепна ми Солис толкова тихо, че да го чуя само аз. — Продължи да бъдеш себе си.

Той се отдалечи, взе си чиния и се нареди на опашка, за да си вземе храна.

— Лицето ми не е чак толкова изразително — промърморих и видях как крайчетата на устните му се извиват в усмивка.

Исках да избягам в стаята си и да се скрия там, докато станеше време да тръгна към града, но се насилих да остана и се подредих зад Лоренц. Той едва държеше очите си отворени — явно беше стоял до късно снощи.

— Джорно, бела — промърмори италианецът и миризмата на пачули от афтършейва му ме обгърна.

Зад мен Чарлз си гледаше в чинията.

— Е — промърмори той и ирландският му акцент пролича дори в този самотен звук. С червената коса и луничките си изглеждаше като рекламен плакат, призоваващ хората да посетят Зеления остров. — Изрусила си се, а?

— Не — отвърнах точно в мига, когато силен трясък накара всички ни да подскочим. Извърнахме глави и видяхме Рейн да стои на прага с изумено изражение. Беше носил цял куп цепеници, които в момента лежаха разпилени по пода.

Зяпаше ме пребледнял и с ужасено изражение, а златистите му очи бяха ококорени. Тръсна глава и отрони:

— Не. Не!

Той осъзна, че всички го гледахме неразбиращо, сведе очи към цепениците, после ги вдигна отново към мен, обърна се и излезе, без да каже думичка. Миг по-късно чухме как задната врата се затръшна.

— Какво си му направила? — изръмжа Нел, след което хвърли кърпата си, за да тръгне след него. Ривър я хвана за ръката и я спря.

— Аз ще отида — каза тя внимателно.

— Не — настоя Нел сърдито. — Ние сме много близки. Знам какво да направя.

Ривър бавно поклати глава.

— Моля те, Нел, седни си на мястото. Аз ще отида при Рейн.

Нел отвори уста, за да възрази, но погледът на Ривър я накара да промълви неуверено:

— Ама и аз мога да отида…

— Довърши си закуската — нареди Ривър, след което се обърна и тръгна след Рейн.

Нел се задоволи с гневен поглед към мен, след което отвратено поклати глава. Седна, мърморейки си нещо под нос и разгъна кърпата в скута си.

Сега вече всички ме гледаха. Присвих се безпомощно без никаква идея какво точно се бе случило. Рейчъл помоли Ан да й подаде чиния и лека-полека всички започнаха да се държат нормално. Джес и Брин бързо събраха цепениците и ги поставиха в щайгата до камината. Чувствах погледите на Ашър и Солис върху себе си, но механично си взех малко храна и седнах в края на пейката до Джес, който ми изсумтя едно „Добро утро“. Промърморих нещо в отговор, докато мозъкът ми работеше трескаво.