Вечен живот - Страница 63

Сега, когато бе тъмно, призрачното ми изражение изчезна от стъклото на прозореца. Тръгнахме в мрака по коридора и надолу по тясната стълба. Продължавах да докосвам косата си. Струваше ми се по-мека, без грубостта, която й придаваше боята. Усещането беше странно. Знаех, че всеки път, когато видех това си аз в огледалото, щях да трепвам. Не бях изглеждала по този начин от много, много дълго време.

Навън Ривър вдигна очи към небето и отбеляза:

— По-късно е, отколкото си мислех.

Погледнах към звездите, полускрити от облаците. Съзвездията се придвижваха през нощта, така че по разположението им разпознах, че още нямаше полунощ. Предположих, че е някъде около десет. Беше по-трудно да определяш времето по звездите, когато имаше облаци.

— Около десет ли е? — попитах.

— Да — кимна Ривър доволно. — Знанията май влизат в главата ти въпреки нежеланието ти.

Усмихнах се. Чувствах се странно, сякаш не знаех какво да правя със самата себе си. Сякаш заклинанието за разкриване беше заличило действителните години, а не само вида ми от тези години. Всичко ми изглеждаше ново и различно. Имах желание просто да отида в стаята си и да се гледам в огледалото.

Мракът ни притискаше от всички страни, така че вървях близо до Ривър и не откъсвах поглед от светлините на къщата пред нас. Нещо леко и студено кацна върху носа ми и когато вдигнах очи, видях малки ефирни снежинки да падат от небето.

Беше студено и тъмно, валеше сняг. Точно като в детството ми, като в първите години от живота ми. Именно затова предпочитах по-топлите места. Дори в Лондон не ставаше чак толкова студено. Сега, когато бях възвърнала някогашния си вид, това време изваждаше на повърхността мрачни мисли и усещането за неназоваема заплаха, надвиснала над мен.

Когато се приближихме към стълбите пред задната врата, аз ускорих крачка, нетърпелива да вляза вътре, да бъда сред хора. Ривър обаче ме хвана за ръката. Спрях и я погледнах.

— Някога беше тук — каза тя меко, вдигайки ръка във въздуха, — а сега си тук. — Тя вдигна и другата си ръка на голямо разстояние от първата. — Времето се движи напред. Ти вече не си там. Разбираш ли ме?

— Аха — казах, въпреки че всъщност не разбирах нищичко.

Тя поклати глава.

— Започнала си житейския си път тук, през 1551 година — тя отново указа въображаемото място с ръка във въздуха. Мънички снежинки падаха върху косата й и се разтапяха сред сребристите кичури. — Сега си тук. Тук. — Тя раздвижи ръка, за да подчертае думите си, след което се протегна и притисна пръсти към гърдите ми. — Ти. Си. Тук. Ти си в настоящето. В този момент.

Сигурно съм продължила да гледам неразбиращо, защото тя въздъхна и дръпна вратата към кухнята. Топлината, светлината и миризмата на храна ни обгърнаха в миг. Кухнята беше празна и почистена, но лампите все още светеха. Бях гладна, което беше странно. И не ми беше лошо.

— Предполагам, че ще хапнеш сладкиш с круши — каза тя, докато отваряше големия хладилник. — И ще пийнеш чай.

Двайсет и първа глава

Когато си прекарал по-голямата част от живота си в ролята на хамелеон, променяйки всичко, свързано с теб, отново и отново, е наистина шокиращо да видиш истинското си лице в огледалото. През годините съм боядисвала косата си във всеки възможен цвят от бялото до черното, като това включва синьото, зеленото и пурпурното, а прическите ми са варирали от войнишка подстрижка до коса до кръста. Била съм неустоимо слаба, приятно пухкава, дебела и бременна, умираща от глад и с физика на скелет. Била съм бледа като севернячка, когато не съм виждала слънчевите лъчи в продължение на месеци, и мургава като орех, с бронзов загар под екваториалното слънце, чиято топлина прониква чак до костите ти.

Сега изглеждах като самата себе си, като пораснала версия на детето, което бях някога. Това ме караше да се чувствам ужасно оголена и ранима. На сутринта си облякох няколко пуловера, увих дебел шал около врата си и вързах забрадка на главата си, което — доста иронично — ме накара да изглеждам още повече като някогашното си аз. Селяндурски дрешки. В крайна сметка неохотно слязох на долния етаж. Днес беше мой ред да подредя масата за закуска.

В кухнята поздравих набързо Дайсуке и Чарлз, които приготвяха закуската. Забелязах, че кухнята, както обикновено, беше чиста и подредена, въпреки че готвеха за тринайсет души. И двамата бяха пестеливи на думи, изискани мъже, които винаги изглеждаха преизпълнени със спокойствие. Брин и Лоренц пък кипяха от енергия и след тях кухнята изглеждаше така, все едно в нея е избухнала бомба. Рейн работеше чисто. Нел правеше бъркотия. Аз и Джес бяхме адски неорганизирани и съм сигурна, че това изненадваше всички.

Така или иначе, побързах да грабна чиниите и да изчезна в голямата и все още сумрачна в този час на деня трапезария. Бях изнервена, притеснена и пренавита, а не се бях чувствала така от… седмици. Веднага щом отидех на работа, планирах да се скрия в задната стаичка на магазина с кутия боя за коса. Смятах този път да се спра на кестенявото.

Вратата откъм кухнята се отвори и Солис влезе в трапезарията, понесъл няколко клонки. Кимнах, без да срещам погледа му. Той сложи голяма ваза в центъра на масата и постави вътре клонките, оформяйки красиво подобие на икебана с височина от около метър.

— Карам ги да цъфтят — каза той, докато нежно прокарваше пръсти по кората. — Не чрез магика, а просто като ги вкарвам вътре на топло. Дали е грешно да караш нещо да се променя против природата му?

Изглежда, че говореше на себе си, без дори да ме поглежда, и аз се надявах, че въпросът не е насочен към мен. Екзистенциалната философия определено не ми е силна страна, преди да съм изпила първото си кафе за деня.