Вечен живот - Страница 62

— Ами прилично — отвърнах с изненада. — Уморена. Отпочинала. Тъжна, че всичко приключи.

— Това е най-хубавата част — каза тя, докато се протягаше, поемайки си дълбоко дъх. — Че не е приключило. То винаги е тук. То е вътре в теб, а ти просто го пусна на свобода. Тахти го правят по този начин, нали помниш? Много по-трудно е да освободиш собствената си сила, нужен е контрол и сериозно обучение. Много, много сериозно обучение. Без заклинанието, с което да обуздаеш и контролираш енергията си, ще ти прилошее и ще се озовеш паднала на колене, за да повръщаш. Но не е нужно да бъде така и сега вече го знаеш.

Не знаех какво да мисля. Бях обзета от въодушевление. Може би не бях направила поредната си абсурдна грешка, може би всичко това си струваше, може би наистина можех да се науча…

Миг по-късно обаче въодушевлението ми беше смазано от обичайния ми отказ да повярвам, че нещо толкова хубаво би могло да се случи на мен.

Ривър въздъхна:

— Ще те накарам да повярваш — каза тя и се изправи на крака.

— Лицето ми не е чак толкова изразително — казах аз, изправяйки се на свой ред. Чувствах се, все едно досега съм правила упражнения по йога след изтощителен маратон.

— Всъщност е — увери ме тя, след което отвори кръговете.

Помогнах й да събере камъните, а после се огледах, за да се уверя, че не забравяме нищо. Внезапно видях пред себе си лице, ужасено лице, изпищях и изпуснах камъните.

Ривър на мига се озова до мен и хвана ръката ми.

— Какво има?

Неспособна да кажа каквото и да било, аз посочих към странното лице, към видението, отразено сред чернотата на прозореца. Отворих уста, но от нея не излезе никакъв звук. Инстинктивно приклекнах, за да се скрия.

Ривър незабавно коленичи до мен и обви раменете ми с ръка. На лицето й едновременно се изписаха загриженост и странна развеселеност.

— На прозореца има някого — просъсках. — Някакъв призрак.

Тя кимна сериозно и отметна кичур коса от лицето ми.

— Да, точно така, някакъв призрак.

Зяпнах я.

В шкафа имаше още едно малко огледалце и Ривър го взе, след което внимателно го вдигна пред лицето ми.

Призракът. Призракът бях аз.

Опитах се да преглътна. Отпуснах се назад и тупнах по задник на дървения под, неспособна да откъсна очи от огледалото. Ривър отново отметна косата от челото ми. Косата ми, която сега беше бяло руса, изгубила всички остатъци от черната боя. Косата, която вече беше достатъчно дълга, за да я прибирам зад ушите си, и която не стърчеше на всички страни, защото вече не използвах гелове и други мазила, за да си правя модерни прически.

Очите ми бяха тъмни, с цвета на северното небе през зимата. Страните ми бяха румени. Нямах черна очна линия или ярко червило, което да променя до неузнаваемост вида ми.

Изглеждах като тийнейджърка. Здрава, нормална тийнейджърка.

— Ама аз не изглеждам така — прошепнах. — Аз никога не съм изглеждала така.

— О, да, изглеждала си — каза Ривър тихо. Коленете ни се докосваха, ръката й все още беше на рамото ми.

Преглътнах отново. Имах усещането, че в гърлото ми бе заседнал един от камъните, които бях изпуснала преди малко.

О, да. Бях изглеждала така. Преди много, много години.

* * *

— Суна, ще се омъжиш за Асмундур Олафсон — заяви мащехата ми, докато месеше тесто в голяма дървена купа.

Бях толкова изненадана, че разлях водата от черпака върху масата:

— Какво?

— Твоят паби се е разбрал с Олаф Палсон — продължи тя. — Ще се омъжиш в деня лаугардагур, в събота.

Гледах я изумено, но тя така и не срещна погледа ми.

Избърсах разлятото с парцал, след което продължих да пълня паниците с вода. Олаф Палсон гледаше овце през две ферми от нашата. Смътно си спомнях, че съм виждала Асмундур Олафсон веднъж, може би два пъти, в пазарните дни. Беше едър и рус, но не можех да се сетя как изглеждаше лицето му.

След като не казах нищо, тя спря да меси и вдигна очи.

— Суна, ти си на шестнайсет. Повечето девойки са омъжени на тази възраст, а някои вече са майки. Асмундур е добро момче и освен това ще наследи фермата на баща си, защото е най-големият му син.

— Ама аз не искам да се омъжвам — казах, ясно осъзнавайки, че всъщност нямам избор.

— Суна… — Мащехата ми избърса ръце в престилката си. Беше едва на трийсет и пет, но всъщност вече бе жена на средна възраст. — Суна, имаме да храним още шест гърла.

Кимнах, след което отнесох празното ведро навън при кладенеца. Знаех, че им беше трудно, отакто ме бяха приютили, но се стараех да бъда полезна, като се грижех за малките и й помагах с къщната работа. Последните шест години тук бяха… просто една отсрочка.

Следващият лаугардагур беше ярък и слънчев, последван от три дни на проливен пролетен дъжд. Все още беше студено, но малко по малко дните ставаха по-дълги, а след още два месеца щеше да дойде топлината на ранното лято.

Осиновителите ми дойдоха с мен до църквата. Пътищата бяха кални и набраздени от коловози. Сведох очи надолу към една локва и си помислих: „Това съм аз в сватбения си ден“. Дългата ми коса беше сплетена на плитки, навити върху темето. Дрехите ми бяха чисти. Мащехата ми беше направила лавров венец.

Когато вдигнах отново поглед, видях Асмундур и баща му да ни чакат пред църквата. Така изглежда значи, помислих си, докато разглеждах широкото му фермерско лице.

Годината беше 1567.

Аз бях изглеждала така.

Младият ми съпруг почина две години по-късно от едра шарка.

* * *

Примигнах и се изправих.

— Хайде да ти направим чай — каза Ривър и угаси лампата. — Ще почистя тук утре.