Вечен живот - Страница 61

Ривър постави четири камъка, по един във всяка от посоките на света, и аз започнах да се тревожа. Изглеждаше все едно се кани да призове светкавица или нещо подобно.

— Е, ъъ, какво точно ще правим тук? — попитах отново.

— Ще направим заклинание за разкриване — отвърна ми тя.

Двайсета глава

Заклинание за разкриване. Е, това не изясняваше нищо. Инстинктивното ми желание беше да изляза от кръга й да побягна. Или просто да кръстосам ръце пред гърдите си и да кажа, че няма да го направя. Тъкмо се канех да…

— Добре, седни на пода с лице към мен.

Незнайно защо, се подчиних. Седнахме с кръстосани крака, а коленете ни почти се докосваха. Ривър ми протегна ръцете си и след кратко колебание ги хванах. Какво щяхме да разкриваме? Местоположението на заровено съкровище? Убиец? Мястото, където Солис си е забутал медната гривна и сега не може да я открие? Нямах нищо против да разкриваме каквото и да било, стига да нямаше нещо общо с мен или миналото ми. Вече усещах надигането на неизбежното гадене, независимо какво ми беше казала Ривър.

— Внушаваш си, всъщност не ти се гади и няма да ти стане лошо — увери ме Ривър и аз я зяпнах.

— Можеш да четеш мисли?

Тя се разсмя.

— Не, но мога да чета много добре хорските изражения. За това заклинание ще изградя прегради около силата ти, ще я канализирам и ще контролирам това, което прави. Подозирам, че тя обикновено се разпростира прекалено много и тялото ти не може да я понесе. На теб ти прилошава от сблъска на силите. Поне такава е моята теория.

— Ами хубаво — промърморих.

— Сега и двете ще гледаме към запалената свещ — инструктира ме тя и кимна към малкото пламъче между нас.

— Какво трябва да правя?

— Просто ме следвай — каза Ривър със спокоен, решителен глас.

— А какво ще разкриваме?

— Теб. — Сега думите й звучаха сънливо и далечно. Клепачите натежаха над ясните й кафяви очи, докато наблюдаваше танца на пламъчето. Тя беше закрепила свещта върху малко огледалце и сега восъкът се стичаше по сребристата повърхност.

— Не.

— Всичко ще бъде наред, Настасия — опита се да ме успокои Ривър. — Просто трябва… да ми се довериш.

О, Божичко, ще умра, помислих си отчаяно. Не мога да направя това.

— Можеш да го направиш. — Цялото й тяло излъчваше тиха мощ. Преглътнах и въпреки страха си се опитах да съсредоточа вниманието си върху пламъка, да забавя дишането и да прочистя съзнанието си точно както ме бяха учили в часовете. Можех да усетя как сърцето блъска в гърдите ми, бързо и силно.

Ривър запя тихо. Това бяха думи, но не разпознавах нито една от тях, така че взех да тананикам, следвайки мелодията. Тя пусна ръцете ми и тънките й пръсти започнаха да рисуват символи във въздуха. Тях вече ги разпознавах, това бяха руни, а знанията ми за руните бяха сериозни. Хората тук използваха Стария Футарк и аз видях Еол, за защита, и Беорк, за нови начала. Последната ме накара да се усмихна — изглеждаше старомодно. Руната Ео ме обърка за секунда. Кон? После обаче си спомних, че с нея също така се означаваше някакъв тип промяна. Ръцете на Ривър се движеха толкова бързо, че не успях да видя ясно някои от нещата, които написа. После тя протегна показалец и изписа руната Пеорт върху челото ми. С Пеорт се назоваваше разкриването на нещо скрито.

Тя беше казала, че ще разкрие мен. Нямах представа какво, по дяволите, искаше да каже с това, но потенциалните значения на тези думи ме изваждаха от равновесие. Нима целият ми живот щеше да се разкрие пред нея? Това би било много лошо. Не исках да участвам в нещо подобно. Щеше да разкрие какво си мисля в действителност? Че кой би искал нещо подобно? Усетих, че погледът й е прикован в мен, и вдигнах очи, за да видя спокойното й изражение, потъмнялата й от слънцето кожа, прорязана от съвсем малки бръчици, сребристата коса, пристегната назад в конска опашка. Тя очерта формите на лицето ми във въздуха, без да ме докосва, и аз внезапно почувствах вълна от…

Сила.

О, Боже… Бавно си поех дъх и затворих очи, докато усещах как силата се натрупва в мен, завихря се около нас и докосва друга сила — тази на Ривър. Чувството бе… като от две древни течения, които изведнъж са се срещнали. Можех да опиша това усещане единствено с думите „къпя се в светлина“. Бях обляна от радост и жизненост.

В главата ми се задействаха предупредителни сирени. Няколкото пъти, когато бях правила нещо подобно, се чувствах по този начин точно преди неизбежния сблъсък с непрогледната безнадеждност, с гибелта на щастието. Все едно хиляди черни насекоми се издигаха на рояци от канавките, докато напълно засенчат слънцето. Тогава идваха болката, гаденето, отчаянието.

Ривър отново пееше. Сега очите й бяха затворени и тя изписваше нови символи върху челото, върху очите и бузите ми. Плъзна ръце надолу по раменете ми и ме докосна по коленете. Напрежението постепенно ме напусна. Бях обгърната от болката, но все още не я усещах. Бях семенце, което покълва в почвата и се протяга към топлината. Бях обаче също така и топлината, бях светлината. Беше… божествено.

Отдадох се на тази наслада чак докато не усетих как магиката нежно се отдръпва. Ако можех да протегна ръце и да я хвана, бих се вкопчила в нея отчаяно. Но тя просто си отиде, като отлив, който се връща в безбрежния океан.

Отворих очи. Бавно и сънливо Ривър също отвори своите. Тя ме погледа и с изненада видях в погледа й учудване и може би страх. После на лицето й бавно изгря усмивка.

— Как се чувстваш? — попита ме тя.

Направих бърза проверка на системите си.