Вечен живот - Страница 55

— Защо ти се случват подобни неща? — настоя той. Нервите ми бяха опънати до крайност и отчаяно исках да бъда вътре в къщата, по-далеч от него.

Задната врата се отвори и Нел подаде глава навън. Страните й бяха румени и изглеждаше отпочинала. Видях неуспешния й опит да прикрие подозрителния и изпълнен с ревност поглед, който ми хвърли, но можех да се обзаложа, че Рейн не е забелязал нищо.

— Не закъснявай заради Настасия! — смъмри тя Рейн весело.

Като доказателство за това, че не бях напреднала особено в опитите си да бъда добричка, първата ми реакция беше да кажа: „Съжалявам, ако сме се забавили, но се натискахме в кокошарника“, но в момента бях прекалено нервна, за да се шегувам.

— Разговаряме — каза Рейн. — Ще влезем след минутка.

— Брин си иска яйцата… — промърмори Нел колебливо.

— Нося ги — заявих и се качих по стълбите, зарязвайки Рейн зад себе си.

Докато се промушвах покрай Нел, за да вляза вътре, тя ми просъска:

— Той е мой!

Рязко извърнах глава, за да я погледна, но тя вече бе надянала очарователната си маска, усмихваше се мило на Рейн и му държеше вратата отворена, докато той се качваше по стълбите, понесъл двете си ведра.

До вчера той беше моята най-гореща сексуална фантазия; днес беше един от най-лошите ми страхове, един от най-лошите ми спомени. А на всичкото отгоре Нел смяташе, че искам да й открадна мъжа, в когото беше влюбена. Страхотно. Съдбата сигурно се спукваше от смях в момента.

А като си говорим за Съдба, този ден отново отидох на работа. Два дни в серия! Последния път, когато ми се беше случило нещо подобно, бях… Всъщност не можех да си спомня последния път. Може и никога да не ми се беше случвало. Но пък, бога ми, бях толкова удовлетворена, битието ми беше изпълнено със смисъл и красота, а аз бях напреднала сериозно по пътя към излекуването си, добродетелността и единението с вселената… Майтапя се, не се бе случило нищо подобно. Искам да кажа, че на никого не би могло да му харесва нещо подобно, никой не можеше да го намира за удовлетворяващо. Безсмисленото бачкане обаче ми се струваше по-малко депресиращо от безсмисленото безделие, така че се бях доверила на Солис и Ривър и бях приела, че си знаят работата. Чудех се колко ли дълго биха искали да ходя на работа извън фермата. Две седмици? Две седмици достатъчни ли бяха?

В три и половина Мериуедър Макинтайър се появи и прибра ученическата си раница зад щанда.

— Значи вече си завършила гимназия, така ли? — попита ме тя срамежливо, докато си обличаше раираната престилка, която носеше, докато беше на работа.

— Аха.

— Ще ходиш ли в колеж?

— Сигурно. Просто исках да поработя известно време, да спестя малко пари. Ами ти? Вече си последна година, нали? — Бях научила, че тя е в дванайсети клас и като се изключи ходенето на училище и работата тук, на практика нямаше друг живот.

Мериуедър кимна.

— Планове за колеж?

Тя се поколеба и се огледа плахо.

— Не съм сигурна, че ще мога да оставя татко сам — прошепна, сякаш се страхуваше, че той може да я чуе. — Най-близкият колеж е само на около час път оттук, но не мисля, че той би искал да уча там.

Хм. Скорошното ми прозрение относно това, колко обсебващ е бил Инси в действителност, ме караше да съчувствам още повече на бедничката Мериуедър, която контролираха като кукла на конци. Какво обаче можех да й кажа? Тегли му една майна и прави каквото си искаш?

Знаех, че не беше толкова лесно. Което със сигурност бе повече, отколкото знаех преди месец, когато драмите на Мериуедър щяха да ми се сторят напълно неразбираеми.

— Предполагам, че дистанционното обучение винаги е вариант — казах неуверено, убедена, че тя има нужда от нещо далеч по-добро.

— Аха — отвърна Мериуедър с надежда в гласа. — Еха, я виж ти, ама ти си свършила много работа!

Виждах, че се чувства неловко край мен. Предполагам, че бях доста по-различна от обичайните й дружки в училището.

— Така си е. Аз съм работлива пчеличка — ухилих се. Стана ми ясно, че би искала да сменим темата. Огледах добре изчистените рафтове и се опитах да не мисля за това как слизам по стъпалата на някоя опера в Прага, облечена в зашеметяваща рокля. Хората извръщаха глави подире ми, мъжете ме зяпаха, а жените ме мразеха и в червата си. Доброто старо време. Ама наистина старо, преди сто и петдесет години. — Трябва да остана тук до четири — продължих, докато бършех прашните си ръце в дънките си. — Знаеш ли какво си мисля? Риболовният сезон свърши, нали така? Защо не преместим рибарските боклуци в задната част на магазина и не сложим на тяхно място… де да знам, примерно носните кърпички и лекарствата за простуда?

Нейните почти безцветни очи се разшириха и тя възкликна:

— Отдавна искам да направя точно това! Попитах баща ми, но той каза…

— Какво сте се разприказвали вие двечките? — извика господин Макинтайър, докато крачеше към нас. — Не ти плащам, за да стоиш и да дърдориш!

Мериуедър подскочи, но самата аз наскоро бях изживяла отново кошмар, включващ нашественици от Севера, така че един кисел магазинер трудно можеше да ме впечатли.

— Тъкмо казвах, че трябва да преместим риболовните принадлежности отзад и да изложим в предната част на магазина стоки, свързани със зимата — обясних спокойно. — Не искате ли хората да влязат, да видят нещо и да си помислят „Хей, аз имам нужда от това“. После ще решат, че в „При Макинтайър“ се продава точно това, от което имат нужда. Разбирате ли? Няма смисъл, когато клиентите влязат, да се озоват срещу стръв за риба и кремове против изгаряне. Вече сме в проклетия ноември.