Вечен живот - Страница 54

Единственото хубаво нещо, свързано със събирането на яйца по зазоряване, беше фактът, че в кокошарника бе топличко, докато останалата част от света беше покрита с искрящи дантели от скреж.

Нел беше казала, че Рейн е само на 267 години. Той не я беше опровергал. Споменът ми беше от… не помнех съвсем точно, някъде от края на шестнайсети век. Може би около 1600 година. Тогава бях в Норегр… така де — в Норвегия. По онова време това беше Датско-Норвежкото кралство. Някога знаех онези диалекти, но те вече бяха изгубени.

Беше очевидно, че ако Рейн дори не е бил роден по онова време, нямаше как да бъде мародерът от моя спомен. Въпреки това можех да се закълна, че грабителят беше изглеждал точно, ама точно като настоящия Рейн. Само дето беше мърляв, дългокос, покрит с кръв, носеше животински кожи и грубо изработена броня. Като се изключат тези неща, двамата си приличаха като две капки вода.

— Спокойно, пиленце, кът-кът — промърморих, докато мушвах ръка под една кокошка. Конкретно тази не ме беше кълвала, но бях сигурна, че е доста раздразнена, задето продължаваме да й отмъкваме яйцата.

— Да не се изгуби?

Завъртях се с писък и изпуснах яйцето. Силуетът на Рейн изпълваше вратата, а утринният сумрак го превръщаше в съвършения двойник на грабителя, който бе стоял на прага на колибата ми преди четири века. Той присви очи, докато всеки нерв в тялото ми пламваше в адреналинов прилив.

— Махай се! — просъсках яростно. — Махай се оттук!

Аз вече не бях безпомощната селянка. Вече бяхме в двайсет и първи век и можех да го прегазя с колата си или да го намушкам с кухненски нож, ако ме нападнеше отново. Което щеше… е, определено щеше да забави един безсмъртен.

— Какво ти става по дяволите? — намръщи се Рейн. — Брин си иска яйцата, защото от вчера са й останали само няколко. — Дишах бързо, с разширени от ужас очи. В рамките на няколко секунди се бях превърнала от непредвидима загубенячка в доказана откачалка, подлежаща на освидетелстване. Той наклони глава на една страна и ме огледа внимателно. — Добре ли си?

В гласа му долових любопитство. Явно се чудеше какво е следващото нещо, което ще направи ненормалницата.

Преглътнах. Мразех да се чувствам по този начин.

— На колко си години?

— На двеста шейсет и седем — отвърна той с равен глас. — Защо?

— Къде си роден? Къде си израснал? — Задавах му въпросите, на които самата аз отказвах да отговоря. Оценявате ли иронията, а?

— Основно в Индия. Родителите ми бяха холандски мисионери. Едни от първите.

Беше възможно. Защо да ме лъже? По същата причина, поради която лъжеш самата ти, припомни ми едно тихо гласче в главата ми. Теглих му една майна, както обикновено. Бавно, без да изпускам Рейн от поглед, се наведох и вдигнах яйцето, което беше паднало в малко слама и бе останало цяло. Сложих го в кошницата и се огледах наоколо, броейки пилетата. Бях минала през всичките, като се изключи онази хищна кокошка, до която нямах намерение да припарвам.

— Хубаво — казах грубо. — Дръж.

Подадох му кошницата с надеждата, че ще я вземе и ще се махне. Той посочи с очи към двете ведра с мляко, които носеше. Ривър имаше няколко крави във фермата, но за щастие задачите ми за деня все още не бяха включвали доене.

Рейн се отдръпна от вратата, а аз си поех дълбоко дъх, наведох се и излязох в светлината на ранната утрин. Тръгнахме към къщата в мълчание. Вървях на метър-два зад него, а замръзналите листа хрущяха под краката ми. Дъхът ни образуваше малки облачета във въздуха.

Рейн изглеждаше като викинг. Приличаше много повече на руснак или норвежец, отколкото, да кажем, на холандец. В крайна сметка холандците приличаха повече на англичаните и германците. Очите му бяха леко скосени, с бадемова форма, а кожата му беше бледа, но с отенъци на по-тъмен тен. Изобщо не беше млечнобяла, както на повечето холандци. Беше висок като холандец, но от друга страна, викингите също бяха високи. Може би към метър и осемдесет и пет? Преди четиристотин години би изглеждал като истински великан.

В началото се шегувах, че Рейн е викингско божество, и допреди няколко дни това ми се беше струвало смешно. Истината е, че той действително изглеждаше като типичен северен нашественик. А те всичките изглеждат еднакво, ха-ха-ха. Това, разбира се, не означаваше, че той е мъжът от спомените ми. Беше напълно възможно наистина да е на 267 години и да е роден в Холандия. Също така беше възможно извратената ми психика да е взела един от кошмарно живите ми спомени и просто да е поставила в него мъжа, който и без това заемаше сериозна част от мислите ми в последно време. Никога преди не ми се беше случвало нещо подобно, но напоследък в главата ми цареше страхотна каша от мисли и спомени, а Бог ми е свидетел, че бях прекарала доста изтъкани от възбуда минути, в които си фантазирах за Рейн.

— Настасия? Ехо?

Осъзнах, че Рейн май ми е говорил от известно време, но хамстерът, въртящ колелото на мислите ми, беше решил да го игнорира.

— А?

Спряхме пред задната врата на къщата, която водеше към кухнята. Отвътре се чуваха гласове, тракане на посуда, смях и звук на течаща вода. Навън обаче бе тихо, като се изключи песента на някаква ранобудна птичка и лекият ветрец, който шумолеше в последните листа по дърветата.

— Какво точно стана снощи в кръга? — попита ме той, приковал поглед в мен. Чувствах се некомфортно. Вече не бях точно уплашена, но просто… се радвах, че наоколо има още много хора.

— Обичайните неща — казах в опит да прозвуча нехайно. — Имах видения, прилоша ми, издрайфах се. Направо обожавам кръговете!