Вечен живот - Страница 53

Някакъв друг варварин, у когото трудно можех да открия каквито и да било човешки черти, изкрещя нещо на нападателя ми, след което кресна повторно, по-настоятелно, когато насилникът се поколеба.

След няколко безкрайни мига, които ми се сториха замръзнали във времето, мъжът с плитките изруга през зъби, блъсна ме на земята и излезе с бързи крачки, разбивайки по пътя си делвата ни с бира.

Пропълзях до сина си и го притиснах към себе си в сгъстяващия се мрак, докато варварите опустошаваха всичко наоколо. Затворих очи и тихичко запях приспивна песен, когато…

* * *

— Настасия? Настасия?

Примигнах.

Беше тъмно, а аз лежах на пода в моята… не, всъщност лежах на земята сред сухите есенни листа и гледах към надвесилите се загрижено над мен Ривър, Солис, Ан и някои от останалите. Примигнах отново и преглътнах няколко пъти, докато душех въздуха в опит да доловя кошмарните миризми на битка и смърт, на горящи домове и овъглена плът, на заклан добитък и…

— Настасия? — Ривър изглеждаше много притеснена.

Въздухът си миришеше чудесно. На гора.

Спомних си за кръга, за изпълнилото ме щастие, за нарастващото усещане за мощ… а после нещата бяха отишли по дяволите, а аз бях запратена четири века назад.

— Какво й става? — чух гласа на Нел. Някой й изшътка и тя промърмори: — Покрай нея винаги се разиграва някакъв театър.

— Знаеш ли къде си? — попита Солис.

Кимнах и опитах да се изправя.

— Недей, остани долу — спря ме Ривър. — Притисни колкото се можеш по-голяма част от тялото си към земята.

Поклатих глава.

— Ще повърна — казах дрезгаво. Изправих се на ръце и колене и се насочих със залитане към някакви храсти, неосветени от огъня. Избълвах съдържанието на стомаха си, изненадана, че не драйфам воднистата овесена каша и последните репи за сезона от спомена ми.

Ривър дойде при мен и ме прегърна през раменете. Тя отметна кичур коса от челото ми и започна да шепне някакви думи. Хладните й пръсти рисуваха символи върху челото ми, по гърба, по ръката и конвулсиите в стомаха ми постепенно изчезнаха.

Приведох се и поставих ръце върху коленете си. Бях потна и задъхана, чувствах се напълно изпразнена от съдържание.

— Ела, нека се върнем в къщата — каза Ривър и ми помогна да се изправя. — Ще ти направя чай, а ти ще ми разкажеш какво се случи.

Кимнах вяло, облекчена, че всички освен останалите учители вече си бяха тръгнали. Ан угаси огъня, огледа внимателно мястото, за да се убеди, че не са останали живи въглени, и после тръгнахме през нападалите листа към топлата, светла и уютна къща, която изглеждаше като фар на здравия разум и волята.

Кимнах отново, но знаех, че няма да разкажа на Ривър или на когото и да било друг за това, което бях видяла. Това не беше видение… беше спомен. Лицето на сина ми, на моето бебче… То не беше безсмъртно — детето, за което бях готова да направя всичко през онази нощ, почина три години по късно от грип. Всеки път, когато си спомнях кръглото му личице, болката от загубата раздираше душата ми. Но това не беше всичко. За първи път от векове си бях позволила да видя и да си спомня лицето на нападателя си.

Това беше Рейн.

Седемнайсета глава

Тази нощ лежах будна дълго време и треперех между завивките. Не можех да спра да мисля за Рейн, за нашественика от север и за факта, че вратата ми нямаше ключалка. Исках отново да почувствам амулета си, да го подържа, но не се осмелявах да го извадя от скривалището му.

Ривър се опита да ме разпита внимателно, но аз не исках да говоря за случилото се. Извиненията ми бяха толкова нелепи и прозрачни, че в края на краищата ме остави на мира. Искам да кажа, нека разсъждаваме логично, това не можеше да е бил Рейн, нали така? Вярно е, че онзи варварин приличаше на него и това би могло да обясни защо от самото начало ми се беше видял толкова познат, но пък влизаше в пълен разрез с привличането, което изпитвах към местното викингско божество. Да не говорим, че Рейн не беше достатъчно стар.

Изгълтах билковия си чай, а Ривър направи някакво малко заклинание, за да ми помогне да заспя, изписвайки руни по челото ми с хладните си пръсти. Бях се отпуснала назад в леглото си, вече полузаспала, притиснала нервно ръка към шала си.

На следващата сутрин очите ми се отвориха минута преди будилникът да звънне. Огледах бързо стаята, сякаш очаквах варварина, отстоящ на четиристотин години и четири хиляди мили от мен, да е дошъл тук.

Бях потискала тези мисли и спомени твърде дълго. Сега те се процеждаха през пукнатината в черупката ми подобно на лава. Гадост. Измъкнах се от леглото, отбелязвайки мимоходом, че с всеки следващ ден се зазорява по-късно. В стаята ми беше студено, радиаторът тъкмо беше започнал да съска и бумти. Сложих си дънки, камизола, тениска и вълнена риза върху всичко това, обух си тежките обувки и тръгнах към долния етаж. Бях напрегната, опасявах се, че ако срещна Рейн, ще се разпищя като малко момиченце.

— Добро утро, Нас — поздрави ме Лоренц, когато влязох в кухнята. Разтвори ръце, в една от които продължаваше да държи шпатула. — Прегърни деня! Прегърни поредната красива зора! — запя той. Май беше нещо от операта „Бохеми“. Усмихнах му се.

Покрай нас мина препасалата престилка Брин, която се разсмя и го перна с кърпата за чинии. Да, така изглеждаха новите ми представи за нормално и честно казано, трябваше да призная, че те сритваха старите ми представи за нормално по задника.

Според написаното на дъската днес трябваше да събирам яйца, така че свалих кошницата от куката край задната врата и закрачих през покритата със скреж трева към кокошарника. Оглеждах се непрекъснато, сякаш очаквах откъм алеята за коли да се появи препускаща варварска орда. Първо отворих малката вратичка и кудкудякащите пилци започнаха да се сипят навън. После отворих голямата врата с човешки размери, сведох глава и влязох вътре.