Вечен живот - Страница 52

Сега обаче, притисната като плънка от сандвич между Ривър и Солис, не се справях чак толкова зле със спазването на ритъма в кръга. Огънят огряваше лицата на всички и ни караше да изглеждаме като маскирани за Хелоуин. Контрастът между топлината на пламъците и ледения нощен вятър край нас ме караше да се чувствам все едно… все едно съм се разделила на две, едното ми аз беше горещо, а другото — студено. Едното бе светло, другото — тъмно.

Тази мисъл ме стресна и бързо се опитах да я изтласкам от главата си и да се съсредоточа върху това, което се случваше край мен. В момента хората пееха, но аз никога не бях чувала тази песен. Тя нямаше нищо общо с песента на Ким в Бостън, към която можех да се присъединя. Тази беше структурирана по различен начин.

Докато слушах, осъзнах, че всъщност всеки припява нещо различно и уникално, а гласовете и мелодиите се сливаха в едно. Долових отделни думи на няколко различни езика, но чувах и просто звуци, развлечени срички, напомнящи за песните на китовете.

Беше прекрасно, и което бе по-важно, започвах да усещам силата му.

Никой не ми обръщаше внимание — всеки бе изгубен сред своите собствени мисли и блянове, съсредоточен върху собствения си глас и движенията си. Започнах да си припявам съвсем тихичко.

Това припяване ме накара да се почувствам добре, затова извисих глас. В няколкото кръга, където съм била, дори и в този на Ким, песните, които призоваваха силата бяха… ами настоятелни. Груби. Заповедни. Понякога изкусителни.

Докато тази беше като… дар. Нещо, което дарявахме на небесата, на горите, на луната и един на друг. Сега вече можех да се включа в песента, усетих как правилният ритъм се надига в мен. Разтворих уста и оттам се изплъзнаха звуци, които се присъединиха към песента на китовете, гласът ми се сля с гласовете на останалите. Някои от тях звучаха наистина красиво и затрогващо и аз напаснах своя към тях, следвайки ги, без да им се пречкам.

И тогава, няколко минути по-късно, усетих прилива на сила, която ме изпълни като разливащата се из тялото топлина на силно уиски, като помитащ сетивата взрив от щастие, могъщество и възбуда. С радост отдавах всичко, което имах, в името на заклинанието, щастлива да бъда проводник на тази сила. Бях щастлива, без да се интересувам от това какво точно правим в момента, не ми пукаше дали карахме царевицата да расте по-бързо, задържахме снежните облаци по-далеч, или се опитвахме да катурнем правителството. Всичко бе наред, всичко беше възможно и аз никога не се бях чувствала толкова изумително щастли…

* * *

Когато си поех отново дъх, видях, че се намирам в малка колиба. Стените бяха почернели от пушека, гредите, които поддържаха покрива, бяха покрити с дърворезба. Навън чух писъци, тропот на конски копита, крещящи мъже. О, Боже, о, Боже, о, Боже, помислих си, изпаднала в паника. Сърцето биеше лудо в гърдите ми, дъхът бе заседнал в гърлото ми. Бях направила всичко, което можех — нямаше начин да се подготвиш за нещо подобно.

С трепереща ръка угасих единствената свещ и пропълзях зад сламеника. Може би щяха да решат, че колибата е празна, и да я подминат.

Вратата се отвори е трясък. Писъците на болка и паника се усилиха. Можех да чуя как конете джвакаха в заскрежената кал отвън. Чух груби гласове. Някакъв мъж нахлу през вратата, застана в центъра на колибата и се огледа. Дългата му пристегната на плитки златиста коса беше опръскана с кръв, още кръв засъхваше по ризницата му от метални брънки. Насочи се към огнището и вдигна висящото над него котле, но котлето беше празно и той го хвърли през стаята с яростен рев. Същото това котле, което самата аз едва можех да повдигна. Халбите ни бяха празни, единственото нещо за ядене бе коричка стар хляб. В гнева си мародерът ритна малката масичка и удари един от столовете в стената, разбивайки го на парчета.

Бяхме чували за тях, разбира се, за нашествениците от Севера — всяко селище си имаше своите страховити истории. Никой обаче не предполагаше, че те ще прекосят степите през зимата, защото това би бил самоубийствен поход. Оказа се, че грешим.

Мъжът понечи да си тръгне, но нещо го накара да се закове на място. Тих шум. Той се завъртя на пета и огледа внимателно мрачната стая. Докато стоях притаена, затаила дъх, ми се стори, че хаосът навън е започнал да намалява.

Той ме откри след секунда, сграбчи ме с една ръка и ме издърпа от скривалището ми. Можеше да ме убие, ако ми отсече главата с мощен замах, но можеше да ми стори и много други неща, заради които щях да моля оглушалия Бог да ме дари със смърт.

Мъжът изрева отново като звяр, след което ме хвърли върху леглото. Беше два пъти по-едър от мен, покрит със смрадта на войната — кръв, пот, страха на другите. Покрих лицето си с ръце, докато той с ръмжене издърпа рязко полата ми, а после и дрипавата ми фуста. Нека просто да се приключва по-бързо, да се приключва по-бързо, повтарях си отново и отново наум.

Той хвана предницата на панталоните си и тогава тихият шум отново привлече вниманието му. Мародерът ме притисна с едната си ръка към сламеника, след което огледа стаята за пореден път. Този път и двамата го чухме — бебешки плач. Сграбчих ръката му, когато той се насочи по посоката на звука, опитвайки отчаяно да си спомня някакви варварски думи, които бях чувала. Той ме изтръска от себе си като есенен лист.

Изрита с покрития си с кал и кръв ботуш коритото, което бях подпряла в ъгъла. И откри сина ми.

Той сведе очи към бебенцето, което едва бе навършило три месеца, и очите му се присвиха. Паднах на колене в краката му, готова да му обещая всичко, да му предложа всичко, когато нов трясък откъм вратата накара и двама ни да извърнем глави.