Вечен живот - Страница 50

Изсумтях:

— Няма начин. Ти си най-забавното нещо, което ми се е случвало цяла сутрин.

— Коя си ти? — попита тя. Изглеждаше, все едно не е искала да зададе точно този въпрос.

— Настасия. Приятелите ми ме наричат Насти.

След секунда момичето каза:

— Аз съм Дрей. Съкратено е от Андреа, което е адски тъпо име, така че не го използвам. — Тя се тупна по гърдите. — Приятелите ми ме наричат „Хей, кучко“.

— Приятно ми е да се запознаем, кучко — протегнах ръка аз. Всъщност наистина се радвах да се запознаем. След цялата добрина, която струеше от порите на всички в Ривърс Едж, досегът с малко старомодна бунтарщина ми подейства освежаващо.

След кратко колебание тя стисна ръката ми и я разтърси:

— И на мен ми е кеф да се запознаем, Насти.

* * *

— Как мина работният ден? — невинният въпрос на Ривър накара всички от моя край на масата да млъкнат и да вдигнат очи.

Зарових вилица в чинията си с храна и промърморих:

— Предполагам, че ще се върна там и утре.

Нел ме погледна невярващо. Имах чувството, че почти можех да чуя гласа й в главата си: „Ти сериозно ли искаш да ми кажеш, че са ти позволили да се върнеш и утре?!“

Тя обаче не произнесе нищо гласно и аз се зачудих дали просто си бях въобразила, или разбудените ми магически сетива набираха сила. Първото ми се струваше по-вероятно.

— Това е страхотно — възкликна Ривър с толкова широка и искрена усмивка, че се почувствах неловко. — Сега ме чуйте всички — днес нощта е безлунна и според прогнозата няма да вали, така че ако някой иска да се присъедини към мен, за да направим кръг след вечеря…

Повечето хора кимнаха утвърдително. Исках да се скрия някъде. Все още не се бях възстановила от снощните шокиращи разкрития. Да си играя с магика тази вечер ми се струваше особено опасно. Започнах да мисля трескаво в търсене на приемливо оправдание, когато ми хрумна, че бях прекарала последните 450 години в опити да избягвам разни неща. Да избягвам познанието. Да избягвам магиката, силата и всичко, което имаше някаква връзка с моето наследство. Опитвах се да избягвам болката, да се преструвам, че нещата не са верни, не са истински.

Бях тук, защото исках да променя всичко това, нали така? Логическото заключение бе, че е крайно време да се изправя лице в лице с нещата, които ме плашеха.

Мразех логиката.

Въпреки това беше очевидно, че ще трябва да поема някакви рискове, различни от това да се обличам в пълен разрез с всякаква мода. Само дето няколкото кръга, в които бях участвала, ме бяха накарали да се чувствам ужасно. От друга страна, Ривър беше тук и аз… й вярвах. Което само по себе си беше изумително.

Тогава забелязах, че и Рейн кимна. Нел, която го наблюдаваше, побърза да кимне на свой ред. Това сложи край на колебанието ми: как бих могла да пропусна подобна възможност? Подобно на Оскар Уайлд можех да устоя на всичко освен на изкушенията.

— Вътре съм — заявих безразсъдно и бях възнаградена с пронизващ поглед от Нел. Добре де, все още не съм особено добричка.

Шестнайсета глава

— Значи ще се присъединиш към нас? — Ривър се усмихна и ми подаде ръка.

Ако не бях толкова сбъркана в емоционално отношение, сигурно щях да я приема приятелски и да оценя топлината и подкрепата. Аз обаче си бях аз, така че я пренебрегнах и просто стегнах шала си по-здраво. До момента Ривър не ме беше питала нищо за осемте династии, за реакцията ми снощи или за произхода ми, а и аз не се бях засилила да й говоря за тези неща. Нямах представа още колко дълго това ще ми се разминава безнаказано.

Крачехме през нападалите по земята сухи листа и усещахме как леденият вятър се вие около глезените ни. Както бе казала Ривър, нямаше и помен от луна и навън се стелеше мрак, какъвто в наши дни може да се открие единствено насред нищото. Преди двеста години звездите бяха толкова по-ясни, небосводът бе обсипан с проблясващите им студени пламъчета. Нервно опипах шала около врата си, докато се оглеждах наоколо. За неща от сорта на върколаци. Или пък сухоземни акули. За всякакви гадости, които можеха да бродят в тъмнината.

— Аха — отвърнах. — Искам да кажа, че мразя кръговете, но предполагам, че е за мое добро да превъзмогна това. — Лъжа виртуозно, а? Пък и трябваше да гледам как ще се развие действието в новия епизод от трагикомичния сериал Рейн/Нел.

— Мразиш кръговете?

Пак тази моя голяма уста!

— Аха. Просто мразя… да си играя с магика. Със сериозната магика, искам да кажа. Иначе приливът на енергия, разбира се, ми допада. — Можех да чуя другите пред нас, докато крачеха към поляната сред дърветата, но едва различавах силуетите им. — Обаче много мразя прилошаването, виденията и така нататък.

Ривър се закова на място и аз направих още няколко крачки, преди да осъзная, че съм я оставила зад гърба си.

— Моля?

Обърнах се към нея:

— Какво?

— Какво каза?

— Ъъ… какво да съм казала? Кога?

— Току-що. Каза, че ти прилошава в кръг. Че имаш видения.

— Аха, така става — свих рамене аз. — Понякога. Обикновено. Предполагам, че просто не го правя като хората.

— Не, Настасия — Тонът на Ривър прозвуча сериозно и някак официално. — Дори и да си Терава, не би трябвало да ти става зле по време на кръг или докато правиш заклинания. Освен това повечето хора обикновено нямат видения, освен ако целенасочено не се опитват да получат такива.

Не знаех какво да кажа. Никога не бях говорила за това с приятелите си — просто бях приела, че магиката действа на всички ни по различен начин, на някои им прилошава, а на други не. Като се замислех, всъщност не можех да си спомня някой да е споменавал, че му става лошо след кръг. Така или иначе обаче в моята компания гледахме на безсмъртните, които правят кръгове, като на… ами като на Марта Стюърт, нали разбирате? Някакви си старомодни кръгове. На кого му се занимаваше с подобни глупости?