Вечен живот - Страница 49

Навих ръкавите на своята секси и провокативна вълнена риза на карета, отворих кашон с боя за коса „Гарние Нутрис“ и започнах да подреждам рафтовете. Съсредоточена изцяло върху тази малоумна дейност, бях неспособна да мисля за каквото и да е било друго. Всъщност бях изцяло отдадена на идеята да не мисля за каквото и да е било друго толкова дълго, колкото успеех. Снощи си бях изпила билковия чай и спах изненадващо добре, без кошмари или спомени. Нямах намерение да се ровя повече в онази история с осемте династии. Искам да кажа, как можех изобщо да приема всичко това? Имаше толкова много неща за миналото и наследството ми, които не знаех и никога не бях искала да знам. Страх ме беше да ги знам. Вземете за пример амулета ми — сега, когато бях наясно какво точно представлява, параноята ми беше изведена до съвсем нови нива. Забавно, а?

След цяла вечност, прекарана в робски труд, внезапно осъзнах смисъла на това начинание. Солис се беше надявал, че отегчението и безсмислеността на това, което правех, ще ми докарат някоя нервна криза, аз ще хукна, пищейки, по улицата и ще изчезна от живота му завинаги. Бях убедена, че планът му е бил точно такъв.

И бога ми, наистина ми оставаше съвсем малко, за да го сторя. Съвсем мъничко. Нещо вътре в мен обаче ми даде сили да продължа и аз се вкопчих в унизителната и плашеща увереност, че животът ми не би бил по-добър дори да бях някъде другаде и да правех нещо различно. Също така, колкото и тъпо да беше заниманието ми — а повярвайте ми, ставаше дума за тъпотия с космически пропорции — това беше най-доброто прикритие, което бе възможно да си създам. Никой, когото познавах, не би могъл да повярва, че някога ще бъда на такова място и ще правя подобни неща. Чувствах се добре скрита, а безименният страх, който бе надвиснал над мен, ме караше да вярвам, че да бъда скрита, е нещо изключително важно. Защо ли? Нямах представа. Аз бях една огромна мистерия дори за самата себе си.

Внезапно осъзнах, че близо до мен има някого. Както ми беше обяснила Мериуедър, в този град не се случваше почти нищо, а конкретно „При Макинтайър“ го караше на животоподдържащи системи и клиентела почти липсваше. Сега обаче осъзнах, че тук има и някого другиго. Почувствах го, почувствах енергията му, въпреки че не бях чула звънчето над вратата.

Събрах няколко празни кашона и се насочих към задната част на магазина, като се оглеждах между рафтовете. Тогава видях готик фенката. Момичето, на което налитах вече два пъти, защото този забравен от бога град беше толкова малък, че нямаше как да не се сблъскваш с едни и същи хора отново и отново.

Тя ме погледна с предизвикателното си изражение, което й беше нещо като запазена марка, и аз се направих, че не я разпознавам. Въпреки това продължих да я наблюдавам в кръглото огледало, окачено в единия край на дрогерията, и я видях как пъхна две шишенца с лак за нокти в джоба си. Въздъхнах и хвърлих кашоните в коша за боклук отзад.

Когато се върнах, тя ме чакаше нетърпеливо на касата. Господин Макинтайър изпълняваше рецептата на някаква възрастна дама, така че се помолих тихичко на Господ да съм запомнила как се работи с тъпия касов апарат, след което се мушнах зад щанда.

Старият Мак ми беше дал няколко съвета относно обслужването на клиентите, но след като въпросният тип беше един от най-неприятните хора, които някога бях срещала, просто не му бях обърнала внимание.

Сега вдигнах нещата, които момичето беше оставило върху щанда, и започнах да удрям по някакви бутони на касовия апарат с надеждата, че правя каквото трябва. Сред покупките нямаше лак за нокти.

Пуснах останалите неща в найлонова торбичка, след което казах:

— Хубаво, дай сега и лака.

— Какво? — Момичето се справяше добре с театъра, като демонстрираше сравнително убедително неразбиране, съчетано с лек намек за враждебност, който би накарал повечето хора да отстъпят.

— Лакът за нокти, който отмъкна — отсякох. — Давай го.

Лицето й придоби буреносно изражение.

— Не съм отмъквала никакъв лак за нокти!

Въздъхнах и поклатих глава.

— Знаеш ли, изобщо не го правиш както трябва. Сви две шишенца с лак за нокти, които така или иначе са на промоция и вървят по две на цената на едно. Междувременно си плащаш чинно за тези сенки за очи „Пикси Луми Лукс“, които струват три пъти повече. Напълно е очевидно, че трябваше да свиеш сенките и да си платиш лака. Другото просто е тъпо.

Готик фенката ме зяпна.

— Ако ще крадеш, кради нещо, което не е на промоция — продължих. Беше приятно разнообразие аз да поучавам някого, вместо някой да поучава мен. — Искам да кажа, че кражбата ти поне трябва да си струва усилията, нали така? Сега ми дай лака за нокти. Ще те накарам да си го платиш просто като житейски урок. Така следващия път ще мислиш какво правиш.

Протегнах ръка и зачаках.

Момичето продължи да ме зяпа още няколко минути, след което се огледа из магазина за стария Мак или охранителни камери. После със смутено изражение бръкна в джоба на дънките си, извади двете шишенца с лак на „Л’Ореал“ и ги постави на щанда.

— А сега какво? Ще извикаш ли полиция? — долната й челюст беше леко издадена напред, а гримираните й в черно очи ме гледаха напрегнато.

— Сега просто ще ти таксувам лака за нокти. Картата ти вече е в мен, така че — хоп! — приключихме с това.

— Но ще ми забраниш повече да стъпвам в магазина, нали? — Тя грабна пликчето си и ме дари с едното от — както предполагах — трите си основни изражения: надменна предизвикателност. Леле, на кого ли ми напомняше това момиче? Нека да помисля.