Вечен живот - Страница 48

Рейн се върна и седна на мястото си, без да каже нищо.

Сведох поглед. Усещах в гърлото си буца с размерите на топка за голф и се опитах да я преглътна. Имах въпроси, но не можех да ги задам в момента.

— Брин — каза Ривър, сменяйки рязко темата, — има ли нещо за десерт?

Брин скочи на крака и произнесе възмутено:

— Дали има десерт? Аз ли приготвих вечерята? Някога да съм приготвяла вечеря, без да направя и нещо за десерт. Не мисля!

Тя отиде в кухнята и се върна след минута с два ябълкови пая върху поднос.

— Имаме ли сладолед? — попита Ривър и Брин кимна с изражение, което казваше: „Ама разбира се, че има сладолед, нали съм направила пайове!“. След малко тя донесе купа с органичен сладолед, приготвен в една мандра на няколко километра от тук.

Имах чувството, че Ривър ми дава време, за да се стегна, и вътрешно наистина полагах зверски усилия, за да подредя разпилените късове от здравия си разум, да се държа и изглеждам нормално и да не привличам внимание към себе си.

— И никой от тези династии не е оцелял? — попита Рейчъл.

— Дори и да има такива, никой не знае за тях — отвърна Ривър тихо, докато мажеше парче пай със сладолед. — Авейнат е пълна загадка, а и никой не е чувал за оцелели от Тарко-Сале или Хеолфдавик. Пък и тарак-сините на тези династии са били изгубени.

— Някой друг път можем да поговорим повече по тази тема — каза Ашър, докато гледаше към Ривър. — А сега нека да ви кажа за последната династия, която отговаря на последната звезда от Голямото куче. Тя се намира в Салем, Масачузетс.

— Майтапиш се! — Наложих си да хапна парче пай. — Говориш за града, известен със салемските вещици.

Гласът ми беше дрезгав. Парчето пай беше заседнало в гърлото ми и ме задушаваше.

— Същият. Познай колко от тези „вещици“ в действителност не са умрели на кладите — промърмори Солис мрачно.

— Солис е от династията в Салем — уточни Ривър и пред очите ми изплува образът му, обхванат от пламъците на кладата, лишен от благословията на смъртта.

— Но нали в Америка не е имало никакви хора преди няколко хиляди години? — попита Чарлз. — Като се изключат индианците.

— Това е дълга история — каза Солис, споглеждайки се с Ривър. — Във всеки случай тази вечер няма да излезем на разходка, за да гледаме звездите.

Сякаш за да подчертае думите му, някъде съвсем наблизо проехтя мощният тътен на гръмотевица. Опитвах се да преглътна нова хапка от десерта, докато слушах как дъждовните капки барабанят по прозорците.

Имах много неща, над които да размишлявам.

По-късно, когато излязох от банята след дълъг горещ душ, видях, че Ривър ме чака в коридора отвън. Мрачният й поглед контрастираше с милата й усмивка.

— Добре ли си? — попита ме тя.

— Разбира се — отвърнах, докато бършех мократа си коса с кърпа. — Защо пък да не съм добре?

Тя замълча за момент и тръгна с мен към стаята ми.

— Тази вечер те затрупахме с информация, а? — каза най-накрая.

— Аха — съгласих се, докато отварях вратата. Хвърлих мократа кърпа върху облегалката на един стол до радиатора. — Направо е изумително какви големи пробойни имам в знанията си. От друга страна, мога да псувам на осем различни езика. Всъщност може и да са повече.

— Настасия… — тя се поколеба. — Родена си през 1551 година. Къде?

Сърцето ми се стегна. Казах първото нещо, което ми дойде на ум:

— В Япония.

Тя присви устни.

— Все някога ще трябва да поговорим за това, миличка.

— Да поговорим за кое? — погледнах я безизразно. Бях отработила до съвършенство това си изражение.

Тя кимна, след което ме прегърна и ме погали по мократа коса.

— Поспи. Утре си на работа.

Начумерих се. Това го бях забравила. Ривър се усмихна, когато видя нацупената ми физиономия, след което си тръгна. Нямаше да опита да ме притисне в ъгъла, за да проговоря, нали? Какво щях да сторя, ако го направеше? Бях изумена, че са съществували осем различни династии, осем исторически линии. Предположих, че това са само основните, тези, които са успели да се докопат до повече мощ. Сигурно имаше хиляди други. Едва осем истински тарак-сина? Какъв ли бе произходът им? Притиснах пръсти към тънкия шал, омотан около шията ми. Какво ли би си помислила Ривър, ако знаеше, че исландският тарак-син бе прогорил кожата отзад на врата ми?

Когато вече не чувах стъпките й, пропълзях под леглото. Вкарах пръстите си в една цепнатина и издърпах счупената дъска. Бръкнах в дупката и плъзнах пръсти по масивното злато, което винаги беше топло, независимо от това къде се намираше. След като се убедих, че си е на мястото, поставих отново дъската и издухах малко прах върху нея, за да прикрия по-добре импровизирания си тайник. После се измъкнах и седнах върху леглото.

Ако този амулет действително беше тарак-синът на моя род, тогава той бе дори по-могъщ и по-ценен, отколкото бях предполагала. Той беше причината цялото ми семейство да бъде избито. Нашествениците бяха дошли именно заради него. Бяха умрели заради него.

Дали някой подозираше, че половината от този тарак-син все още съществува? Дали заради тази половина все още си струваше да се убива?

Петнайсета глава

Нямах представа дали старият Макинтайър беше изненадан да ме види как пристигам навреме на следващата сутрин, но самата аз бях дяволски изненадана. Отне му около двайсет минути да ми обясни как е сортирана стоката, още пет, за да ме светне относно тънкостите при работата с антикварния касов апарат и после още четирийсет и пет, за да насади в мен страх от Господа и да ми обясни, че ще горя в ада, ако открадна нещо. При положение че секцията от магазина, където бяха всички лекарства, беше заключена, той явно се опасяваше, че мога да натъпча тампони, бебешки шампоан или жива стръв в дамската си чанта. Както и да е.