Вечен живот - Страница 47

Бях посещавала тези места през годините, защото безсмъртните наистина обичаха да ходят там. Не си бях задавала въпроса какво ги привлича. Усетих как се изчервявам. Беше унизително да осъзная колко много неща не знаех. Някак бях успяла да пропилея всички години от дългия си живот. Бях виждала всичко в черно и бяло и сега Ривър ми показваше, че цветовете са си били там през цялото време, но аз съм била твърде глупава, за да ги видя.

— След това, като се придвижим на североизток от Могалаквена, достигаме до Авейнат в Либия, точно до Египет — продължи да обяснява Ривър, докато междувременно похапваше небрежно, сякаш не говореше за нищо важно. Тази линия е мъртва от две хиляди години и по-конкретно от две хиляди и триста. Вече не съществува.

— Две хиляди и триста години? — възкликнах. — Какво се е случило със силата там?

— Никой не знае — сви рамене Ривър. — Не мисля, че някога ще научим. Когато продължим на североизток от Авейнат, ще се озовем в Генуа, Италия.

Очите ми се разшириха, когато чух името на града. Ривър се усмихна.

— Аз произхождам от тази династия — потвърди тя. — Това е една от причините да съм толкова силна. Аз и четиримата ми братя все още сме живи, а най-големият от тях още е… крал на династията.

— Крал? — Усещах как ледените пипала на осъзнаването започват да пълзят по тялото ми. Стомахът ми се сви и аз бутнах чинията си настрана.

— Поради липса на по-добра дума — обясни Ривър. — Но ако някога го срещнеш, за бога, не го наричай крал Отавио. Ще те изяде с парцалите.

Солис и Ашър се разсмяха. Предположих, че са го срещали. Пробвах да се съсредоточа върху думите й.

— Когато продължим от Генуа, се оформя нещо като буквата „Y“. Едното разклонение ни отвежда в Северна Русия, в Тарко-Сале, но тази линия също е мъртва от 1550 година. Узурпатори са превзели столицата и са отрязали главите на всички от тамошната династия.

Усещах как кръвта се оттича от лицето ми.

Один Отвратителния внезапно се изправи, избутвайки назад пейката, върху която седяха още няколко човека.

— Мисля, че оставих печката включена — заяви той и излезе от трапезарията. Негова си работа. Предположих, че е слушал тази история хиляди пъти.

Положих известни усилия, за да открия къде се е дянал гласът ми:

— А какво се е случило с тяхната сила?

— Узурпаторите така и не са открили тарак-сина на династията. Инструментът, в който е била съсредоточена цялата им мощ. Убили са всичките тези хора напразно, защото магиката им била изгубена завинаги. Затова са продължили на запад в търсене на друга династия, чиято сила да заграбят.

О, Боже. Пръстите ми се стегнаха около горещата чаша с чай.

— Какво е тарак-син? — Гласът ми прозвуча пискливо и неуверено.

Ривър въздъхна тъжно и аз осъзнах, че тя е била жива, когато всичко това се е случило. Зачудих се дали е разбрала веднага, или е научила по-късно.

— Всяка династия има… поради липсата на по-добра дума ще го нарека магически инструмент. Древното име на тези инструменти е тарак-син. Те обикновено биват пазени в тайна, въпреки че една легенда разказва за церемониалния нож от Авейнат. Друга династия може да има специална книга, кристал но кълбо, пръстен или пък жезъл. Този древен артефакт е зареден с огромна магическа мощ, специфична за съответната династия. Главата на рода може да го използва, за да прави могъщи заклинания.

О, Боже. Този тарак-син можеше да бъде и амулет. Амулет, направен от древно злато с изписани по него магически символи. Примерно. Зави ми се свят.

— Виждал съм тарак-сина на дома в Корал Бей — обади се Чарлз.

— Наистина ли? — Ривър изглеждаше изумена.

— Да — отвърна сериозно Чарлз. — Представлява барбекю. Пекат магически скариди върху него.

За момент настана тишина, после Джес се разкикоти. Ашър избухна в смях и замери Чарлз с парче хляб. Лицето на Ривър изгуби част от сериозността си. Тя постави ръка пред устата си и поклати глава.

— Винаги сме дразнили брат ми, че тарак-синът на нашия род е неговата награда „Оскар“, която спечели за сценарий, подписан с истинското му име — призна Ривър. — Държи си го в банята.

Последва нов смях, към който се присъединих, въпреки че пищях вътрешно.

Ривър прочисти гърлото си и продължи сериозно:

— Нека се върнем към нашата история. На запад, по другото разклонение на буквата „У“, се намира династията в Хеолфдавик, Исландия. Или по-конкретно в едно малко селце, разположено близо до Хеолфдавик. За съжаление тази линия също е мъртва, разрушена през 1561 година от нашественици. Силата на тази династия също е изгубена.

Не можех да кажа нищо. Сведох очи към чинията си и се зачудих дали лицето ми е също толкова бяло.

— Наистина изгубена? — попита Рейчъл. — Това никога не съм го разбирала.

— Да — кимна Ривър. — Нашествениците са избили цялото семейство, след което са открили тарак-сина на династията и са се опитали да го използват. Те обаче не са били достатъчно силни или нещо се е объркало, защото според легендата всичко е било погълнато от една чудовищна светкавица, след която е останала единствено пепел. Никой не знае какъв е бил този тарак-син.

Бил е амулет. Амулет, чиято значимост никога не бях осъзнавала. Знаех, че е магически, знаех че беше най-ценното притежание на майка ми, и винаги го бях крила, защото това бе последният спомен от някогашния ми живот. Сега се оказваше, че това е тарак-син. Притежавах половината, така че нашествениците трябва да са взели другата половина. Нищо чудно, че опитът им да използват магиката му се е издънил. Стараех се да дишам нормално, но очите ми бяха разширени и приковани в лицето на Ривър. Мисля, че тя забеляза изражението ми, защото видях очите й да проблясват.