Вечен живот - Страница 36

Ашър изглеждаше изненадан.

Рейн обикновено не изпадаше в подобни откровения. Погледнах го. Разбирах идеята с битката на живот и смърт, но очаквах да е по-щастлив от факта, че се бори в името на доброто.

— И защо изобщо полагаш тези усилия? — попитах. Не се опитвах да бъда гадна, съвсем искрено исках да науча отговора на този въпрос.

Рейн замълча и първоначално реших, че ще си тръгне, без да ми отговори. Той обаче го направи:

— Защото да не полагаш усилия е равносилно на това да признаеш, че другата страна е победила. Да не полагаш усилия означава, че си прегърнал смъртта и вечния мрак. А този път е белязан с лудост, отчаяние и безкрайна болка.

И двамата с Ашър се бяхме ококорили. Изражението на Рейн беше непроницаемо. Той излезе от кухнята, без да каже нищо повече.

Погледнах към Ашър, който изглеждаше замислен и може би притеснен.

— Забавен тип — промърморих.

Ашър само поглади брадата си, след което ме остави сама, в компанията на картофите.

Единайсета глава

— Ще останеш ли? — Вежливият въпрос на Ривър ме накара да спра насред сгъването на чистите кърпи за чинии.

Отворих уста, за да кажа: „Не, просто не мога“, но думите така и не излязоха.

Престоят тук не беше точно ваканцията на мечтите ми, но като се замислех, не беше и някаква непоносима агония. От друга страна, преживяванията ми в Бостън и Лондон бяха непоносима агония. Тогава се чувствах така, сякаш умирам, сякаш вече съм мъртва.

Тук не се чувствах така.

Разбира се, все още се питах какво ли правеха Инси и останалите, дали им липсвам, дали са притеснени. Никога преди не бях изчезвала така, не и без да кажа на никого къде отивам. Когато се махах от града, оставях бележки от сорта на „Какво ще кажеш да се видим в Константинопол“, но този път се бях опитала буквално да изчезна от лицето на земята. Как бяха реагирали на това? През тялото ми премина внезапен хлад и аз потреперих.

Животът ми се беше променил напълно във всеки аспект. Не бях ли искала точно това? Всяка сутрин се събуждах навреме, за да видя как първите студени пламъчета на зората обагрят далечните хълмове. Оправях си леглото (или поне изпъвах одеялото), обличах се и слизах долу. Понякога името ми беше в списъка с хората, които приготвяха закуската, понякога правех нещо друго, като например да събирам яйца, да мета верандите или да слагам масата.

Утрините ми бяха изпълнени с работа, обикновено под надзора на учител или на някой от по-напредналите ученици: Дайсуке, Чарлз или Рейчъл. Понякога те ми задаваха въпроси, на които се опитвах да отговоря; понякога говореха за случайни неща и едва по-късно осъзнавах, че току-що са ми преподали Житейски урок номер 47 или нещо от сорта.

Вече познавах всички, знаех имената им, къде са родени, кои са стаите им, откога са тук. Джес всъщност беше едва на 173 години, но бе имал по-разгулен живот и от моя и това беше петият му опит да се пречисти тук. Никога не бях виждала някой толкова млад да изглежда толкова възрастен — с прошарена коса, прорязано от бръчки лице и нос, изпъстрен със спукани капиляри. Последния път, когато излязъл оттук, се напил и блъснал някакъв колоездач. Колоездачът оцелял, но Джес каза, че тежестта на вината го смазвала. Имаше много неща в живота си, с които трябваше да се примири, за да продължи напред. Също като мен.

Рейчъл обикновено беше доста сериозна, но понякога можеше да бъде адски забавна. Историите й за нещата, които беше правила през двайсетте, бяха ужасно смешни и караха всички ни да се хилим.

Ан, другата учителка освен Ривър, Солис и Ашър, беше ведра, усмихната и вечно бързаше за някъде. Освен това обичаше физическия контакт с хората — докато разговаряхме, ме докосваше по ръката, често поставяше длан върху нечие рамо или разтриваше гърба на Ривър. Явно бях постигнала някакъв прогрес, защото вече не се дърпах, когато се протегнеше към мен. Беше на 304 години и обясняваше, че е толкова младолика, защото е водила „чист живот“. Думи, които караха останалите учители да сумтят.

Да, бяха забавна дружинка.

Лоренц и Чарлз бяха достатъчно мили и достатъчно интересни. Не бях инвестирала много енергия в опити да ги опознавам, защото предполагах, че няма да остана тук още дълго, но със сигурност не ме дразнеха и не ми бяха неприятни. Лоренц беше италианец с впечатляваща комбинация от черна коса и сини очи, допълнена от прекрасен римски нос, който караше профила му да напомня за древна гравюра. Беше шумен и страшно емоционален. Чарлз беше роден в Ирландия и все още говореше с едва доловим акцент също като повечето от нас, въпреки че бе живял в южните щати през последните двеста години. Имаше яркочервена коса, зелени очи и луничаво лице. Освен това беше гей. Някак съумяваше да изглежда спретнат и елегантен, дори когато плевеше или доеше кравите. Брин, както вече казах, изглеждаше като фотомодел — висока, слаба и изящна, с красиво симетрично лице. Също като Лоренц тя беше изключително енергична. Изглеждаше абсолютно невъзмутима — когато веднъж тиганът й се подпали, докато готвеше, тя изсипа сол, за да угаси огъня, без да прекъсне дори за миг историята, която разказваше.

Рейн си беше Рейн. Нел продължаваше да бъде дружелюбна и услужлива, но ми трябваше не повече от минута, за да разбера колко фалшиво беше поведението й, просто театър за пред останалите. И особено за пред Рейн. Бързо установих, че Нел е вълчица в овча кожа, но никой от другите не даваше признаци, че е забелязал това. Тя беше лукава, но не чак толкова, че да й мине номерът пред мен. Външно беше най-сладкото нещо на света: искрящи усмивки, предложения да помогне, усилена работа, сериозно отношение към уроците и мило държание с всички.