Вечен живот - Страница 37

Под това обаче аз виждах тихото й отчаяние от факта, че Рейн гледаше на нея като на разглезено кученце. Той си мислеше, че са приятели и работят добре заедно, защото беше дебелокож глупак. Тя искаше да язди рамо до рамо с него към залеза на Таити и да му се отдаде буквално завинаги. Отново и отново я виждах как урежда нещата с трудовия график така, че двамата да бъдат зачислени за една и съща дейност. Молеше го за помощ с уроците си и правеше всякакви малки нещица за него, които той почти не забелязваше.

Хората обикновено или ме обожаваха истински, или ме ненавиждаха, а Нел явно спадаше към втората категория. Не знаех дали наистина ме мразеше, но ако видеше, че двамата с Рейн работим заедно, в очите й се четеше желанието да ме вкамени на място, стига да може. После примигвах и виждах отново милото й, дружелюбно изражение.

Това осигуряваше някаква тръпка през дните ми.

Осъзнах, че Ривър все още очаква отговора ми.

Щеше ми се да можех да кажа: „Да! Обожавам това място! Сърцето и душата ми са тук и аз съм готова за промяната!“. Само дето не можех.

— Ами… може и да успея да изтърпя още една седмица — беше всичко, което се изплъзна измежду устните ми. Напрегнах се, очаквайки да чуя как Ривър ще ме помоли да си тръгна.

— Това е хубаво — каза тя и ме целуна по бузата.

Бях сащисана. Инстинктивно докоснах с пръсти мястото, където ме беше целунала.

— Има и още нещо — продължи тя и аз повдигнах вежди. — Ще ти трябват някакви други дрехи. — Тя огледа стаята ми с открито любопитство. — Като например нормални дънки и панталони. Топло бельо. Чорапи. Плътни ризи, вълнени пуловери, дебели ръкавици. Някакви по-леки ботуши или работни обувки. Маратонки. Пантофи. Нещо топло, с което да спиш. — Тя побутна гардероба ми с върха на обувката си. — Имаш ли нещо подобно тук?

Замислих се за раздърпаните, непасващи една с друга и предимно черни дрехи, които бях натъпкала вътре. Скъпи дизайнерски тоалети, за които не бях полагала никакви грижи, евтини пънкарски тениски и вехти рокли.

— Аха, предполагам, че си права — промърморих мрачно. — След като явно ми се очертава доста работа навън.

Ривър се ухили:

— Сигурна съм, че някой от нас скоро ще има път към града и може да те вземе, за да си купиш каквото ти трябва.

На следващия ден в късната сутрин (и под късна имам предвид девет часа, по дяволите) метях стълбите и се опитвах да си спомня песничката от филма на Дисни за Пепеляшка. Също така си мислех как историята за Пепеляшка, както всъщност и повечето приказки, се бяха променили през годините, бяха станали по-чистички, по-малко плашещи и с по-щастливи завършеци. Да не споменаваме и момента със стъклената пантофка, предизвикан от грешка в превода. Доколкото знаех в първоначалната версия пантофката й е била направена от vair, което означава животинска кожа. Думата обаче е била преведена на английски като verre — стъкло. Ето как беше станало. И така, аз метях и си тананиках песента на мишките от филма. Вижте докъде се беше сринал животът ми по отношение на силните усещания и момичешките забавления. Аха, доста надолу, мамка му.

— Аз ще карам — обяви някъде от преддверието Нел.

Светлокафявата й глава се появи над перилата, а крачещият до нея Рейн заяви:

— Аз мога да карам.

Реших, че това е викингският бог Один, богът на отвратителността.

Нел се нацупи чаровно, което се оказа предостатъчна причина, за да си покажа рогата. Провикнах се надолу:

— Задължително го остави да кара, Нел. Той си има пишка. Това му дава преимущество.

Сините й очи се разшириха и тя погледна нагоре към мен, първо изненадана от моето безочие, а след това раздразнена, защото Рейн също ме беше погледнал. Бях отегчена. Беше време да раздвижим малко ситуацията. Докато метях енергично, продължих:

— Не при шофирането де, там няма преимущество. Лoгично е. Но в разни други дейности. Като например да пикае прав и подобни неща.

Гласът на Рейн беше напрегнат:

— Какво искаш да кажеш?

— Абсолютно нищо. Просто защитавам правото ти да караш. Имаш навършени години за това, нали? На колко си всъщност? На трийсетина?

Всъщност изглеждаше на не повече от двайсет, двайсет и две, като се изключат невероятните му очи. Очите му изглеждаха на стотици години.

Той не каза нищо и Нел се намръщи:

— Той е на двеста шейсет и седем, аз съм на осемдесет и три. А ти на колко си? — Сега британският й акцент се долавяше ясно.

— По-стара съм.

Слязох с едно стъпало надолу и продължих да мета. Бях превърнала тази дейност в истинско изкуство — един широк замах по дължина, после два бързи вертикални замаха, за да обера ъглите. Как точно това спасяваше душата ми? Очакваше се да премета целия си път до спасението или какво?

Точно в този момент Ривър излезе от кухнята и възкликна:

— О, добре че ви хванах, преди да сте тръгнали. Отивате в града, нали?

— Да — отвърна Рейн.

— И Рейн ще кара — включих се аз. — Защото е момчееееее!

Ривър повдигна вежди.

— Аз ще карам, защото Нел е изкривила и двата калника на камиона — каза Рейн, докато взимаше якето си от дългата редица със закачалки до входната врата. — И е надрала тойотата от едната страна. Освен това е спукала гумата на микробуса.

Нел ме стрелна с обичайния си отровен поглед, преди да се оправдае:

— Свикнала съм да карам от другата страна на пътя! Всичко тук е на обратно!

— Вече от две години си в тази страна — припомни й Рейн, докато вземаше ключовете. Нел изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлодира, и аз имах чувството, че ако Ривър и Рейн не бяха наоколо, щеше да ме наплюе с отрова. Понеже нямаше как да го направи обаче, тя стисна устни, откачи палтото си от закачалката и скри ръце в ръкавите му.