Вечен живот - Страница 34

— И после ти просто дойде тук?

— О, не. Ударих я с юмрук.

Джес се засмя и ми подаде нов пирон.

— В крайна сметка обаче се разбрахме. Дойдох тук за първи път през 1923 година. След войната.

— От къде си?

— От Луизиана. Майка ми беше робиня от Африка. От Ангола. Баща ми беше нейният бял господар. Ха! Пробвай се да бъдеш безсмъртен роб. Гадост, а?

Приключих с тази дъска и подадох нова на Брин.

— Какво е станало между тях? — попитах. Леле, каква страхотна история.

— Баща ми разбрал, че майка ми е безсмъртна, разбира се. Изчакали съпругата му да умре, след което избягали заедно. Той продал плантацията и освободил всички. — Тя се разсмя. — Двамата още са заедно. Имам десет братя и сестри. Можеш да се срещнеш с някои от тях — наминават оттук понякога.

Подадох й пирон, докато мислех над думите й. Не познавах много щастливи двойки безсмъртни, но тук очевидно ставаше дума за такава. Струваше ми се странно да правиш деца в продължение на толкова години, да имаш братя или сестри по-големи от теб с цял век. Моята разлика в годините със собствените ми братя и сестри беше само година или две. Нямах представа защо.

— Ами ти? — обърнах се към Джес.

— Няма да говоря за тези неща — каза той с гробовния си глас и намести друга дъска на мястото й.

Ами добре.

— Знаеш ли какви са историите на другите? — попитах небрежно. — Като например тези на Лоренц или Нел? Или пък на Рейн?

О, да, бях изкусна манипулаторка. Тоооолкова изкусна!

Брин сви рамене.

— Те могат сами да ти разкажат историите си. Знам, че Лоренц е на около сто и е роден в Италия, както е видно. Останала съм с впечатлението, че семейството му е било близко с това на Ривър. Нел е англичанка и е само на осемдесетина години. За Рейн не знам почти нищо. Мисля, беше казал, че е на около двеста и шейсет. Нещо такова. И е холандец. За други подробности ще трябва да говориш с тях.

Кимнах замислено.

— А няма ли да ни разкажеш нещо за себе си? — попита Джес. Гласът му звучеше като раздрусване на кутия, пълна с ръждиви пирони.

Първата ми реакция беше да му върна собствената му реплика — няма да говоря за тези неща. От друга страна, аз бях на това място, за да израсна като личност и да се науча да обтам себе си, нали така?

— По-стара съм.

Брин се засмя:

— Хубаво. Колко точно? Откъде си? Каква е твоята история?

И просто ей така, мракът от миналото ми се стовари върху мен с цялата си сила. Не можех да се върна там, не можех да споделя нищо, не можех да водя небрежен разговор относно живота си.

Погледнах към нея и предполагам, че Брин видя нещо в очите ми, защото лицето й омекна и тя ме потупа по ръката.

— Всичко е наред — тихо каза. — Някои пътища са по-дълги и по-стръмни от други.

Кимнах мълчаливо, замислена за някои пътища, които, изглежда, водеха право към ада.

Различни екипи, обикновено от двама, понякога и по трима, приготвяха вечерята всяка вечер. Други хора почистваха и миеха съдовете. Повечето излизаха на разходка след вечеря, дори и да валеше или да беше кучешки студ. Бях принудена да изляза с тях няколко пъти, въпреки че мразех да бъда сред природата след мръкване. Заобиколена от всички останали обаче, се чувствах по-малко застрашена. Винаги стоях в центъра на групата защото, в случай че нещо ни нападнеше, то трябваше да мине през няколко души, преди да стигне до мен.

Хей, не ми се смейте, ако бях напълно нормална, нямаше да съм тук.

— Нямаше ли някакъв филм за това? — попитах няколко дни по-късно, докато белех цяла планина от картофи. Бях извадила тези шибани картофи от земята преди два дни и още чувствах ръцете си покрити със засъхналата пръст. Уви, не всяка работа беше толкова удовлетворителна, колкото забиването на пирони. — Ей така изведнъж ще се превърна в експерт по карате, а?

Ашър, който миеше шотландско зеле до мен, се усмихна.

— Да. През цялото време това беше секретният ни план.

— Ти си учител тук — казах. — Защо в такъв случай продължаваш да се занимаваш с черната работа? Не си ли постигнал вече нирвана? Не оценяваш ли вече всяка минута, през която миеш шотландско зеле?

Ашър се усмихна отново.

— А contraire, mon petit chou. Аз оценявам всяка минута. Най-важното обаче е наистина да разбереш, че нещата не опират до това да изпълниш задачите х, у и z, след което ще бъдеш щастлив и можеш да си почиваш през остатъка от дъъъългия си живот.

Чувството му за хумор ме изненада и аз осъзнах, че Ривър споделяше същото. Всъщност тук често дочувах шеги, а до ушите ми почти непрекъснато долиташе смях — от градината, от двора или отнякъде в къщата. Разбира се, тепърва ми предстоеше да видя как Рейн се усмихва на място, различно от фантазиите ми, но не разчитах особено на това.

— Какво искаш да кажеш? — попитах. — Че никога няма да се… оправя?

— Не, не. Не ме разбирай погрешно — отвърна Ашър. Той остави купчина шотландско зеле върху масата и изсипа още в мивката. — Имах предвид, че това не е като катерене на планина — стигаш върха и приключваш, вече си изкачил планината и никога повече няма да ти се налага да я изкачваш.

Мамка му!

— Искаш да кажеш, че ще трябва да катеря планината отново?

— Не — той спря водата, избърса ръцете си с кърпа и погледна към мен. — Просто, когато изкачиш планината, ще видиш колко прекрасна е гледката и ще пожелаеш да продължиш да вървиш към нея.

Тръснах глава.

— Изгуби ме. Зарежи метафората с катеренето. Кажи ми в прав текст какво имаш предвид.

— Нито един от нас не е решил един ден да прегърне доброто и светлината и да остави мрака завинаги — обясни Ашър търпеливо. — Това не е еднократно решение. Ние сме родени като Терава, но не е задължително да останем такива. Да бъдеш Тахти е нещо, за чието постигане трябва да се бориш, но дори и да го постигнеш веднъж, е лесно да го изгубиш отново.