Вечен живот - Страница 33

Бях я забелязвала да го прави и преди — опитваше се да бъде с него, близо до него, да го моли да й помогне във всичко, с което се захванеше. Той обаче май си нямаше и идея какво се случва.

Очаквах Рейн моментално да се вкопчи в тази възможност да се отърве от компанията ми, но той поклати глава:

— Трябва да приключа тук, след което Солис ме помоли да погледна една от подковите на Титус.

— Титус някой от конете ли е? — попитах, въпреки че отговорът май беше очевиден. Нел се засмя снизходително.

— Да. Рейн е нашият специалист по конете. Освен това има отлична стойка на ездач.

Ухилих се:

— Вече забелязах.

Челюстта на Рейн се стегна, а Нел се изчерви и сведе засрамено поглед.

— Това е термин от конния спорт — промърмори тя.

— Сериозно? Мислех си, че говориш за задника му.

Сега вече и двамата изглеждаха сериозно смутени, което ми даваше бонус точки. Точно тези двамцата бяха най-досадните хора, които някога бях срещала. Бяха направо родени един за друг, въпреки че мисълта за това накара гърлото ми да се изпълни с жлъчка, докато плакнех Джаспър за втори път. Приведох се напред и предпазливо подуших гърба на кучето. Миризмата на скункс едва се усещаше. Приемливо.

— Приключихме, момче, постарай се да не го правиш отново — казах, докато го измъквах от мивката. Въпреки солидния си вид най-вероятно не тежеше повече от петнайсет килограма. Оставих го на земята и зачаках…

— Ау! — изписка Нел и отскочи назад, когато Джаспър започна да изтръсква енергично козината си, опръсквайки всичко наоколо с вода. И най-вече нея.

Подсуших ръцете си с кърпата от груб плат и се ухилих на Рейн. Междувременно Нел се бе обърнала рязко и почти тичаше по пътеката между отделенията за конете.

— Благодаря ти за помощта — измърках.

Той ме изгледа за миг, след което ме заобиколи и тръгна в посока, противоположна на тази, в която бе поела Нел.

И двамата ми лазеха жестоко по нервите.

Ривър и Солис явно бяха решили, че съм на светлинни години от възможността да посещавам каквито и да било часове, така че вместо това просто ме впрегнаха в работа. Името ми неизменно биваше вписвано в трудовия график и последните няколко дни се бях борила с непосилната тежест на вцепеняващо отегчение и истерично отчаяние. Искам да кажа, че съвсем целенасочено бях избягвала всичко, което правех тук. С десетилетия, ако не и с векове.

В крайна сметка обаче си намерих поне една работа, която ми допадаше: да блъскам до полуда по разни неща с чук. Днес Брин, Джес и аз поправяхме обшивката на стените в големия хамбар, където се провеждаха уроците. Мислех си колко различна беше тази дейност от всичко, което бях правила с Инси и Боз в Лондон. Планирахме скъпи екскурзии. Ходехме на неизбежните купони. Възстановявахме се от тежки нощи. Осакатявахме таксиджии. Всичко това изглеждаше толкова безсмислено. Докато сега, вижте ме само, поправях хамбар! Полезничко, а?

— Разкажи ми за себе си, Брин — казах, забърсвайки нос в ръкава на блузата си. — Какво те доведе тук?

Брин придържаше една дъска, за да може Джес да я фиксира на мястото й с няколко набързо забити пирона, които после щяхме да заковем докрай.

— Идвам тук всяко десетилетие и оставам около година — отвърна Брин. Днес сплетените й в две стегнати спирали коси бяха покрити с кърпа в ярки цветове. Беше изящна и красива, като тийнейджърка фотомодел, като същински леопард. Леопард, облечен в раздърпан зелен пуловер. Тя ми се усмихна, озарявайки мрачния сивкав следобед. — Най-често след някоя кошмарна раздяла. Ривър ме прибира при нея и ме разведрява. Научавам това-онова, а после, когато отново се почувствам добре, си тръгвам.

Спомних си репликата на Рейн за бездомните кучета и положих усилия, за да не потръпна.

— Научаваш това-онова?

Брин сви рамене.

— Внимавай, Джес, ще разцепиш дъската. О, всякакви неща. Магика, готвене, градинарство, такива работи. Една година помогнах на Ривър да пребоядиса няколко стаи. Една година се бях съсредоточила върху печенето на хляб. Една година не правих нищо друго, освен да уча магика с кристали и скъпоценни камъни. Една година — хей, това спомняш ли си го, Джес? Дойдох тук и научих всички как да танцуват хип-хоп. — Тя се разсмя, отмятайки назад глава. Кафявата й шия се очерта на фона на сивия небосвод.

Джес изсумтя, захапал няколко пирона в уста. Явно не си падаше по хип-хопа.

— На колко години си? Ако въпросът не те притеснява, разбира се.

Брин се замисли за момент.

— Уф. На двеста и трийсет или четирийсет. Еха! — Тя се усмихна отново. Изглеждаше на около осемнайсет.

— Как се срещна с Ривър? — Дали не я дразнех с този разпит? Нямах представа.

— Хайде — кимна ми Джес, посочвайки към дъската. Поставих един пирон на мястото му и го ударих силно с чука. Най-добрият. Звук. На всички времена!

Усмивката на Брин изчезна от лицето й.

— Вбесих се на едни хора и ги подпалих.

Примигнах, прекарвайки отново думите й през главата си. Наистина ли беше казала това? Джес не вдигна глава. Реших да позволя на ченето си да увисне.

— Какво каза? — Странно, нямаше вид на психопат… Премислих някои от неприятните неща, които самата аз бях правила, спомних си за таксиджията и Инси, след което взех нов пирон.

— Не беше истински огън — уточни Брин, навеждайки се към дъската, за да я задържи на мястото й. — Не ги изгори наистина. Исках обаче да им изкарам ангелите и го направих. Така или иначе, Ривър минаваше по същата улица. Това беше в Италия, може би някъде през 1910 или 1915… Преди Първата световна война. Тя видя, че очевидно злоупотребявам с магика, дойде при мен и ме подложи на малко агитация.