Вечен живот - Страница 32

— Хубаво, тръгвай — казах и поведох Джаспър към конюшнята.

Освен големия хамбар, в който се провеждаха учебните занятия, във фермата имаше още няколко допълнителни постройки. Ривър притежаваше шест коня, въпреки че в конюшнята имаше място за десет. В единия ъгъл беше стаята с принадлежностите за оседлаване, а срещу нея — голямата метална мивка. Рейн стоеше до нея и вече пробиваше дупки в няколко големи консерви с доматен сок. Той ме погледна с нулев ентусиазъм.

— Ще трябва да го изкъпем — изтъкнах очевидното аз.

— Да — отвърна кратко Рейн, остави отварачката, наведе се, вдигна Джаспър с лекота и го сложи в мивката. Опитах се да не мисля за това колко беше силен, колко беше умел и невъзмутим. Джаспър започна да дращи по метала, но после се успокои.

— Добро момче — похвалих го, опитвайки се да не вдишвам особено често. — О, Божичко. Да се надяваме, че този номер с доматения сок ще свърши работа.

— Дръж го — каза Рейн и вдигна една от консервите над Джаспър. Сокът най-вероятно беше студен, защото кучето спря да се хили и го изгледа възмутено. — Вземи онази чаша и го поливай.

Направих го. Започнах да осъзнавам, че двамата с Рейн сме сами в тази топла, ухаеща на сено конюшня. Беше много ранно утро и светлината на изгряващото слънце струеше през прозорците. Около нас конете пухтяха тихичко, бърчейки кадифените си носове, подушили Джаспър.

Чувствах се некомфортно. Мразех да влизам в конюшни, мразех да има коне около мен. Имала съм коне, които съм обичала ужасно много и загубата им ме беше наранила дълбоко. Сега се стараех да ги избягвам.

Силните ръце на Рейн изсипваха консерва след консерва върху Джаспър, който вече видимо се бе вкиснал и беше провесил муцуна. Той беше корги и имаше къси крака и големи уши, а понастоящем беше наполовина затънал в доматен сос. Изсипвах чаша след чаша и търках козината му със свободната си ръка.

— Нека да поговорим за житейските избори, Джаспър — казах. — Нека да поговорим за онези моменти, когато трябва да вземеш правилното решение.

До мен Рейн беше толкова солиден, сякаш можеше да спре приливна вълна с тялото си. Ухаеше на сухи есенни листа, пропити с дим от горящо дърво. С други думи — непоносимо приятно. Работната му риза беше разтворена и изпитвах желание да притисна лице в гладката кожа на гърдите му и да вдишам аромата му. После той можеше да ме обгърне с ръце, а аз щях да се чувствам топла и сигурна… Въпреки привидно ограничения му емоционален диапазон можех да си го представя как се смее силно, до сълзи. Можех да си го представя пиян, въпреки че изглеждаше като човек, който никога не би близнал алкохол. Можех да си го представя разгневен, бесен… Потръпнах с ръка, все още заровена в твърдата козина на Джаспър.

Вдигнах очи към Рейн, изучавайки лицето му.

Той сведе поглед към мен, след което изсипа още сок.

Рейн разгневен, бесен…

Тръснах глава, примигвайки, а появилият се в мислите ми образ се разсея като мъгла. Какво беше това? Не беше ли… Нямах представа, беше си отишло. Реших да хвана бика за рогата.

— Ти изобщо не ме харесваш. Сигурен ли си, че никога не сме се срещали?

Нещо проблесна в погледа на Рейн. Той изсипа последната голяма консерва, движейки ръка така, че да покрие всеки сантиметър от миризливото куче.

— Аз не… Не изпитвам никакви чувства към теб, независимо добри или лоши — каза с глас, също толкова дистанциран, колкото и поведението му. — Нека сокът поседи за една минута.

С крайчеца на окото си забелязах, че по бузите му имаше съвсем лек намек за набола брада.

— От колко време си тук? — попитах.

Той сведе очи към мен и произнесе с равен тон:

— Изплакни го, след което го измий с шампоан. Аз имам работа за вършене.

— Няма ли да ми помогнеш? Той може да изскочи от мивката.

Всъщност не мислех, че Джаспър се е запътил накъдето и да било — в момента кучето беше напълно деморализирано и очакваше с примирение съдбата си. Дори приседна в доматения сок. Едно мъничко мускулче върху челюстта на Рейн потрепна, но той остана. Изплакнах Джаспър, след което издърпах запушалката от канала и взех тубата с конския шампоан.

— О, Рейн, ето къде си бил! — Гласът на Нел ме накара да се обърна. Видях я как крачи към нас по централната пътека между отделенията за конете. Изглеждаше като най-свежата и очарователна фермерка на света в ръчно изплетения си вълнен пуловер, панталон от рипсено кадифе и високи ботуши. Самата аз изглеждах така, все едно съм висяла по баровете цяла нощ и след това съм къпала боричкало се със скункс куче. С други думи — не особено добре.

— Търсих те — каза тя на Рейн. Той не й отговори, така че Нел се завъртя и ме огледа от главата до петите, жизнерадостна и дружелюбна, както обикновено. Опитах да не се замислям особено много над факта, че върху черния ми суичър имаше череп, очертан с изкуствени диаманти, или пък че пурпурните ми шалвари с висока талия биха изглеждали на място единствено в някой цирк. Добре де, не бях най-красивата гледка на света, какво толкова.

— Настасия, може би ще си намериш ново призвание! — каза ми тя с усмивка и аз се напрегнах.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Можеш да станеш гледачка на кучета! Изглеждаш като истинска професионалистка.

Възпрях първоначалния си порив да я опръскам с маркуча и тихичко въздъхнах.

— Рейн, чудех се дали не би могъл да ми помогнеш? — Нел го дари с една от характерните си усмивки на английска девица, докато навиваше кичур коса на пръстчето си. — Трябва да засадя малко ранен спанак.