Вечен живот - Страница 31

Прехапах устни, страхувайки се, че тя говори истината и аз я мразя заради това.

— Да работиш в градината, да готвиш, да чистиш — тези задачи са повтаряеми и отегчителни. За един безсмъртен те са почти непоносими. Ние по правило търсим следващата бурна емоция, следващото голямо събитие, следващото несравнимо физическо усещане, защото след време то ще бъде всичко, което ще чувстваме.

Това беше попадение в десетката. И заболя.

— Нашият дар за теб и за всички безсмъртни, които идват тук, е да те научим как да цениш и усещаш всеки миг, в който ръцете ти са накиснати в сапунена вода. Ще те научим наистина да виждаш и подушваш всеки бурен, който изскубваш. Да чувстваш твърдата гладкост на ряпата, да виждаш земната зеленина на листата й. Да бъдеш в собствената си кожа, без да ти се иска да тичаш наоколо и да пищиш. Да се чувстваш добре сама със себе си, да цениш себе си, да опознаеш себе си. А когато постигнеш това — тя спря и отново се усмихна, — тогава ще бъдеш способна да обичаш, наистина да обичаш някого другиго.

Не казах нищо. Гърлото ми отново се беше стегнало, а очите ми горяха. Точно в момента безкрайно много ми се искаше да тичам наоколо и да пищя. О, Боже, тя може би действително знаеше какво говори. Беше ужасяващо да осъзная този факт. Тя можеше действително да ме познава, да знае как се чувствам. Колко отвратително и кошмарно беше това? В мен имаше толкова много отчаяние, болка и ужас, че самата мисъл някой действително да знае за тези неща, беше плашеща и мъчителна. Чувствах се като затворена котка, чиято клетка бавно се спуска над казан с врящо масло. Чувствах как жегата приближава, обгаря кожата ми…

— И разбира се — каза тя спокойно, пренебрегвайки нарастващата паника в очите ми, — също така ще бъдеш способна да използваш магика, без да убиваш нищо. Ще бъдеш Тахти.

Почти се задавих, когато чух тази дума произнесена на глас. Вече ви казах, че безсмъртните избягваха да говорят за Терава, но никой никога не говореше за Тахти. Нито един от приятелите ми не бе срещал такъв, някои настояваха, че тези хора са просто мит. Дойдох тук с надеждата, че не са.

— Раждаш се по единия или по другия начин — промълвих съвсем тихо. — Не можеш да се промениш.

— Можеш — Ривър изглеждаше напълно сигурна в това, което казва. — Сега аз съм Тахти. Ние правим магика без мрак, без разруха. Ти също можеш да се научиш.

Усещането беше, все едно ми бе казала как вместо човек можех да стана извънземен. Или тигър. Беше невъзможно да го осмисля.

— Какво искаш да кажеш с това „сега“? — попитах.

— Невинаги съм била изтъкана от добрина и светлина — отвърна Ривър, докато се изправяше. — Имаше времена, когато бях… изпълнена с много, наистина много мрак. — Отклони поглед, сякаш се чудеше дали не ми е казала твърде много. — Във всеки случай репите вече ни призовават да им обърнем внимание.

Тя се усмихна леко и посочи към вратата.

Погледнах я, неспособна да преработя всичката информация, която бях получила. През последните десет минути Ривър бе разнищила самото ми същество, беше разтворила гърдите ми, оголвайки разлагащия се труп вътре в мен. Направо се побърквах.

Бях побъркана и… така де, гладна. Часовете работа в студа, под слънчевите лъчи и силния вятър бяха изострили апетита ми и в момента направо умирах от глад.

— Хайде — каза Ривър, протягайки ръка. — Можеш да се побъркваш и докато ядеш. Дочух, че за десерт ще има ябълков пай. Но само за тези, които си изядат докрай репите.

О, Боже! О, Боже, тя гледаше директно вътре в мен. Вътре в мен.

Десета глава

— Настасия, помогни ми!

Завъртях се, когато чух гласа на Ривър иззад очукания червен камион. Беше ранна утрин, а аз самоотвержено бях излязла, за да донеса дърва за големите камини в гостната и трапезарията. Нямах идея как точно това щеше да спаси душата ми, но поне беше по-приятно занимание от ваденето на цвекло. Пуснах дръжките на количката за дърва и тръгнах към нея. Тя се беше привела и държеше едно от кучетата за каишката.

— Настасия, трябва да хванеш Джаспър — обясни ми Ривър. Част от красивата й сребриста коса се бе измъкнала от кока и падаше пред лицето.

— Ами хубаво — казах и се пресегнах. — Оу. Ъх! На какво смърди това куче. На скункс?

— Да. Съжалявам, но ще трябва да откарам тези зелки на пазара преди осем. Джаспър обикновено идва с мен, но днес очевидно се е сблъскал с местната фауна. Ще можеш ли да го хванеш, за да не се качи след мен в камиона? И да го изкъпеш?

Погледнах я. Джаспър пъхтеше щастливо в краката ми и смърдеше до небесата.

— С доматен сок — добави Ривър. — Вкарай го в голямата мивка в конюшнята и го облей целия с доматен сок. Вече помолих Рейн да ти донесе достатъчно и да ти помогне.

— Ъм… — промърморих.

Ривър явно започна да осъзнава забавната страна на отвратителната задача, с която ме натоварваше, и се опита да потисне смеха си.

— Извинявай, Настасия. Ти си последната ми надежда. Доматен сок, а след това хубав шампоан и ще бъде като нов. Нали, Джаспър, сладурчето ми?

Джаспър изглеждаше весел и видимо доволен от себе си.

— Съжалявам, но трябва да изчезвам. Страшно ти благодаря! — Тя ме потупа бързо по рамото, след което се отправи с бърза крачка към камиона. Наблюдавах я, докато даваше на заден и после излезе по дългата неасфалтирана алея за коли на главния път.

Сведох очи към Джаспър. Той ми се хилеше. И смърдеше толкова, ама толкова ужасно. Ако някой от приятелите ми можеше да ме види сега… сигурно щяха да ме сметнат за толкова неприятна и мизерна, за колкото аз намирах тях.