Вечен живот - Страница 30

Отново в малката ми монашеска килийка, цяла вечност по-късно, полагах отчаяни усилия да разкарам калта изпод ноктите си. Поне имахме мивки в стаите си, въпреки че все още ни се налагаше да ходим до другия край на коридора за всичко останало. Бях уморена, раменете ме боляха. Лицето ми бе обдухано от вятъра и гореше. Може да беше и поизгоряло от слънцето. Всичките ми нокти бяха потрошени, така че ги отрязах много къси.

Почукване на вратата накара сърцето ми да подскочи. Може би… Рейн? Позволих си да пофантазирам относно това как тайничко, много тайничко, той всъщност се радва, че съм се върнала.

— Отворено е — извиках. — Естествено, че е отворено.

Ривър влезе и застана зад мен, докато стоях на мивката.

Постави ръце върху раменете ми и ми се усмихна в огледалото.

— Добре дошла отново — поздрави ме тя ведро. — Кефи ме колата ти.

Употребата на жаргонната думичка ме накара да се засмея. Вдигнах съсипаните си ръце.

— Мен пък ме кефи градината ти — споделих и Ривър се разсмя. Стана ми приятно, колкото и да не ми се щеше.

— И Солис така ми каза. Подочух, че си извадила репи, цвекло и зеле с общо тегло повече от самата теб. Сигурна съм, че ще се радваш да видиш част от тях в чинията си на вечеря.

Простенах и Ривър се разсмя отново.

— Разбирам те. Самата аз съм преживяла доста гладни периоди, разбира се. Веднъж, когато бях в южна Англия, виметата на кравите буквално се пръскаха от мляко, но повечето от посевите бяха унищожени. Пиехме мляко, правехме сирене, ядяхме сирене, хранехме животните със сирене. Леле как смърдеше! До такава степен ми ставаше зле от миризмата на сирене, че после не съм припарвала до мандра поне шейсет години.

Заметнах шала си и седнах на леглото. Навън внезапно се беше смрачило. Молех се хората вече да са се захванали с приготвянето на някаква вечеря, после си спомних, че въпросната ще се състои от ряпа, цвекло и зеле. Въпреки всичко обаче да стоя депресирана тук пак беше по-добре от това да бъда някъде другаде. Да бъда във външния свят. Да се изгубя сред спомените си. Отново се зачудих какво ли са си помислили приятелите ми за внезапното ми изчезване. Дали и в момента ме търсеха? Дали бях наистина скрита тук?

— Не разбирам защо трябва да работя в градините — промърморих. — Аз просто… искам да бъда… не знам, да бъда спасена или нещо от сорта. Кажи ми какво трябва да правя и ще го направя. Но не виждам какво общо има градинарството с това.

Потрих чистите си ръце в панталоните. Не можех да се отърва от усещането, че по тях все още има полепнала засъхнала пръст.

Ривър се замисли за няколко секунди. Изисканият й профил бе очертан от мрака навън. Станах и дръпнах тежките зимни завеси. От стъклото на прозореца лъхаше студ.

— За безсмъртните времето минава много бързо — проговори тя най-накрая. — Помниш ли как, когато си била дете, всеки ден ти се е струвал като цяла вечност, мислила си, че годината, която трябва да изчакаш до следващия си рожден ден, е непоносимо дълга? А после, когато си пораснала, времето е започнало да минава по-бързо. Помниш ли това?

Принципно избягвах да мисля за детството си, така че отвърнах:

— Не.

— Е, това е почти универсален принцип — отбеляза Ривър. Не изглеждаше обезсърчена от резкия ми отговор. — Така е, защото когато си хлапе на десет, една година съставлява впечатляващите десет процента от цялото време, което си прекарал на този свят. А ако не си спомняш ясно първите си две или три години, тогава една година е дори по-голям процент. Разбираш това, нали?

— Предполагам. Но градината…

— Когато си на четирийсет, една година е едва една четирийсета от цялото ти съществувание. Така всяка отделна година започва да преминава по-бързо, да не притежава чак такава тежест. Виждаш смисъла в това, нали?

— Ами… Е, да.

Ривър бе търпелива, както подобава на човек на 1300 години. Очите й, ясни и топли, ме наблюдаваха напрегнато.

— Когато си аефрелифен, безсмъртен, усещането е, че гледаш напред в… забвение. Или, което е още по-лошо, осъзнаваш, че ще бъдеш жив през 2250 година, и това те ужасява, защото нямаш представа какъв ще бъде животът тогава. Когато си безсмъртен, годините бързо губят всякакво значение. Струва ти се, че години, десетилетия, а после и векове отминават за едно примигване на окото, докато в един момент, да кажем, осемнайсети век остава в спомените ти единствено е някой скучен купон, на който си била.

Играех си с краищата на шала си, без да казвам нищо.

— Заради относителната дължина на живота ни твърде много неща губят важност — продължи Ривър. — Колко любовници си имала? Колко деца? Колко приятели си обичала, а сега те са мъртви? За нормалните хора тези неща са основополагащи и оформят или променят целия им живот. За нас те са просто едно примигване. Но въпреки това те ни оказват влияние. Малко по малко, късче по късче, загуба по загуба самите ние избледняваме. Изгубили сме толкова много за толкова дълго време, че повечето неща, повечето хора, повечето преживявания губят стойността си за нас, губят тежестта си. Забравяме как да ценим нещата, как да усещаме нещата. Забравяме как да обичаме.

Добре де, хубаво, имах си храна за размисъл. Някои от тези разсъждения дори ми звучаха неприятно познати.

— Това, което се опитваме да направим тук — каза Ривър, — е да ти предадем ускорен курс по припомняне на значимостта, която имат секундите и минутите. Ще придобиеш умението да осъзнаваш напълно настоящето, да бъдеш част от него. Ще се научиш отново как да усещаш нещата и как да ги цениш. А след това ще се чувстваш по-щастлива и по-завършена.