Вечен живот - Страница 25

— Какво имаш предвид под зло? — попитах отново.

— Нашата магика — отвърна Хелгар, но явно нямаше желание да ми каже повече.

— Настасия!

Преглътнах и примигнах няколко пъти, установявайки, че все още се намирам в „При Кланси“, четиристотин години по-късно.

Някакво момиче се наведе и ме целуна по бузите. Лявата, после дясната и след това отново лявата. Тя се отдръпна и аз видях лъскава кафява коса, кафяви очи и широка усмивка.

— Алана — възкликнах, полагайки усилия да прозвуча ентусиазирано. Преметнах шала си през рамо и се усмихнах.

— Скъпа! Вече съм Беатрис, между другото — тя се отпусна на съседния стол и чукна чашата си в моята. Алана/Беатрис беше сравнително млада, едва на деветдесет, и изпълнена с енергията и ентусиазма на младостта. Прическата й беше шик, перлите й бяха истински и бе облечена в кашмирен пуловер с леопардова шарка и прилепнали черни панталони. Изглеждаше страхотно.

— Насти… все още ли си Настасия всъщност? — Кимнах. — Насти, не съм те виждала от цели векове. — Тя се усмихна на барманката и плъзна към нея няколко банкноти бакшиш. — А ти… — обърна се отново към мен — … ти изглеждаш… — Запъна се и ме огледа по-внимателно.

Изчаках.

— Добре ли си? — попита тя най-накрая.

— Добре съм. — Отпих няколко солидни глътки от питието си. Беше цитрусово и свежо, оставяше след себе си хладния вкус на водка. — Как са нещата при теб?

— Страхотни. Оценявам дългата давност на ценните книжа. — Тя се разкикоти, явно решила да не задълбава в темата за външния ми вид. — Прекарах миналото лято във Венеция и беше страхотно, като се изключат туристите. Мисля следващото лято да отида пак.

В момента просто нямах сили да й задавам въпроси за екскурзията й или пък да й препоръчвам ресторанти и хотели. Иначе наистина харесвах Ал… Беатрис. Тя винаги беше весела, винаги се радваше на нещо. И направо обожаваше факта, че е безсмъртна. Смяташе, че това е най-якото нещо на този свят след изобретяването на климатика. Нямах нищо против компанията й.

— Знаеш ли, странно е, че те виждам точно сега — отбеляза Беатрис, докато правеше знак на барманката да се приближи. — Разни хора разпитваха за теб.

— Какво искаш да кажеш? — попитах, усещайки надигащата се в мен паника.

— Двама хубавци ме питаха дали съм те виждала и аз им казах, че не съм. Ще ме направиш най-щастливото момиче на света, ако ми донесеш един сайдкар. — Беатрис се усмихна на барманката, след което отново насочи вниманието си към мен. — Не е ли странно? Какво съвпадение само! Единият беше Инси, разбира се. Двамата с Боз разпитваха наоколо дали някой те е виждал. Какво става? Къде са те? Та вие винаги сте заедно бе, хора.

Мислите ми препускаха.

— Уф, малко е глупаво — казах с притеснена усмивка. — Една вечер спорихме за това как всеки познава всеки и Инси твърдеше, че никой от нашата групичка не може наистина да изчезне, нали разбираш?

Би отпи от коктейла си и кимна. Изглеждаше заинтригувана.

Въздъхнах театрално.

— В крайна сметка се обзаложих с него, че мога да изчезна успешно и той няма да успее да ме открие. Знам, глупаво е. Трябва да остана изгубена за най-малко два месеца.

Беатрис се разсмя:

— Да, това звучи като идея на Инси. Но два месеца! Какво заложи?

Намръщих се.

— Ако ме открие, трябва да татуирам името му на задника си.

Беатрис отметна глава назад и се разсмя гръмогласно. Удари леко по бара с ръка. Мда, такъв си беше Инси — дявол и половина.

— О, божичко — изхриптя тя, опитвайки да си поеме дъх. — А какво ще стане, ако ти го победиш? Той ще трябва да татуира твоето име върху своя задник?

Кимнах:

— Оградено със сърце. Знаеш колко дълго остават татуировките върху нас.

Беатрис продължаваше да се хили.

— О, бога ми, това е извънредно забавно! Вие сте идиоти бе, хора! Е, предполагам, искаш да запазя това, че съм те виждала, в тайна?

Опитах се да я погледна като ококорено малко кученце, но май докарах по-скоро изражението на бясна катерица.

— Освен ако не искаш татуировката върху задника ми да ти тежи на съвестта.

Беатрис отново се разсмя.

— О, Боже, в никакъв случай! Не мога да понеса това! Няма да кажа нито думичка.

Дарих я с широка благодарна усмивка, но вътрешно бях на път да изпадна в паника. Инси вече беше започнал да ме търси и разпитваше хората за мен. А двамата с Би дори не бяха близки — тя най-вероятно беше към самия край на списъка му. Наистина трябваше да изчезна и да се скрия добре.

— Е, мислиш ли да оставаш в Бостън за дълго? — попита Би. — Най-вероятно ще налетиш на още хора, ако го направиш. Самата аз мисля да остана за Коледа. Тук е толкова красиво през зимата, с всичкия този сняг.

— Не — отвърнах. — Тук съм само за тази вечер. — Насилих се да се усмихна отново. — Мисля да се присъединя към един планински преход в Перу. Искам да го видя как ще ме открие там!

Всъщност това не беше чак толкова лоша идея… Поръчах си от барманката ново питие. Вече усещах как приятната топлина се разлива из стомаха ми, а всичките ми мускули се отпускат.

— Добре измислено! — отбеляза Би възхитено, след което направи жест с ръка, все едно закопчава устата си с цип.

— Би! — провикна се някой от другия край на бара и Беатрис се извъртя развълнувано.

— Ким!

Мляс, мляс, мляс.

Ким беше готина и изискана красива блондинка, която се изявяваше като топ модел през седемдесетте. Под различно име, разбира се. Беше й наистина тежко, когато й се наложи да се престори, че остарява, и да изчезне от модните подиуми. Но изборът й беше или да го стори, или да търпи слуховете за пластичните си операции, които ставаха все по-злобни и язвителни.