Вечен живот - Страница 24

Струваше ми се, че са минали години, откакто се бях наливала с джин в „Подземието“. Как беше възможно, при положение че ставаше дума за събития отпреди четири дни? Това обаче беше един друг живот, една друга Настасия. Може би бе дошъл моментът отново да променя името си, да преоткрия себе си, да се преместя в друг град. Бях Настасия вече от около трийсет години. Беше крайно време да се превърна в някой друг. Някой, който не се мотае с Инси и Боз.

Точно това се опитваше да направиш в Ривърс Едж.

Аз съм истински факир в игнорирането на гласовете в главата ми, така че просто се наместих по-удобно във високия си стол и направих жест на барманката да ми донесе още един скрудрайвър.

Тя ми беше поискала личната карта, естествено, всички го правеха. Знаех, че не бива да се изсилвам с годините — американските ми документи показваха, че съм навършила двайсет и една едва преди няколко месеца. Беше далеч по-добре, когато възрастта, на която вече е легално да се пие алкохол, беше осемнайсет — това бе далеч по-близо до начина, по който изглеждах. Все още обаче мога да мина за младолико двайсет и една годишно момиче.

Бях пристигнала в Бостън в ранния предиобед, отседнах в хотел и поспах до десет вечерта — времето за излизане. Бях решила да отида в „При Кланси“ и открих бара точно там, където си беше преди десет години. За съжаление обаче бяха променили обстановката и това не ми допадаше. Заведението от спомените ми беше мрачно, долнопробно и с направо отвратителен маслиненозелен килим, заобикалящ дървен дансинг. Диджеят седеше в малка кабинка и пускаше която песен поискаш, ако му седнеш в скута. Беше приятно, уютно местенце, пълно с безсмъртни.

Сега си имаха по-добро осветление, дразнещо лъскав дървен под и истински диджейски пулт над дансинга, където някакво момиче с розова коса на две опашки пускаше винилови плочи. Съотношението на хората и безсмъртните сред клиентелата изглеждаше петдесет на петдесет. Разпознавах някои лица, но все още никой не се беше втурнал към мен, изпращайки ми въздушни целувки в движение.

Надявам се, разбирате, че ние, безсмъртните, сме хора. Не сме извънземни, които са дошли да завладеят земята. Ние сме си съвсем нормални хора, само дето… не умираме много-много. Когато бях малка, баща ми ни разказваше приказки за някаква принцеса, която била толкова добра, че била дарена с безсмъртие. Винаги съм се чудила дали наистина вярваше в тези неща. В различните култури има различни митове и теории за произхода ни, но когато ги анализираш, установяваш, че всичко се свежда до: „Бум! В един момент просто се е случило!“. Това беше дар или проклятие, някой е пил магическа вода или е изял магическо растение. Аз лично си мисля, че става дума за някаква спонтанна генетична мутация. Като рака или далтонизма.

Искате ли да чуете нещо забавно? Аз дори не осъзнавах, че съм безсмъртна, докато не станах на двайсет и една. Знаех, че все още изглеждам много млада, но помнех, че и майка ми беше младолика. Както и да е, бях слугиня в една къща в Рейкявик. Господарката на дома, Хелгар, разпозна, че съм безсмъртна, и започна да ме убеждава в това.

Тя се превърна в най-добрата ми приятелка и ме научи на повече неща, отколкото бях научила през всичките двайсет и една години дотогава.

Един ден двете седяхме в гостната с изглед към павираната улица. Беше зима, но не валеше сняг, а огънят припукваше в голямата камина. Хелгар седеше в стола си и бродираше цветя и зайчета върху нещо, което щеше да се превърне в постелка за мястото, където се коленичеше пред олтара в семейната църква. Самата аз се бях научила да бродирам като дете, докато живеех в семейния ни хрокур. Това беше нещо като замък, но средновековен и груб, нищо лъскаво и луксозно от сорта на Версай.

Сега обаче бях слугиня, така че седях на дървеното си столче и чепках вълна.

— Не знам как е започнало — говореше ми Хелгар. Имаше силен, дълбок глас. — Собствената ми майка е била родена през 1380 година в Англия. Тя все още я нарича Албион. Казва, че е познавала хора от своето село, които са били родени през лято Господне 1000.

Очите ми се бяха разширили.

— Във всеки случай, Суна, логично е да се смята, че винаги е имало безсмъртни — продължи Хелгар. Тя достигна края на конеца си, скъса го със зъби и вдяна нов. — В крайна сметка винаги е имало зло. — Гласът й издаваше увереност. — Бих предположила, че първите аефрелифени са дошли от Райската градина, веднага след Ева и Адам. Първо е дошла светлината, а после — мракът.

— Не разбирам — промълвих. — Какво имаш предвид под зло?

— Терава — произнесе бавно Хелгар. — Вашите не са ли ти разказали?

— Родителите ми умряха, когато бях съвсем малка — казах с наведена глава, усещайки как познатата болка ме изпълва.

Хелгар изглеждаше смаяна, бродерията лежеше забравена в скута й.

— Умрели са! Умрели? И двамата?

Прехапах устни, усещайки непознат ми досега срам, задето съм имала безсмъртни родители, които въпреки всичко са успели да умрат.

Хелгар беше удивена и без съмнение се питаше какво би могло да е убило родителите ми. Беше ясно, че са били безсмъртни, след като и аз бях такава. Но, да — те бяха мъртви. Бях сигурна в това. Напълно сигурна.

— И какво за Терава? — подсетих я.

След няколко секунди Хелгар примигна и заговори отново:

— Терава. Мракът. Безсмъртните са родени в мрак и живеят в мрак. Не можем да направим нищо по въпроса. В нас има зло.

Изглеждаше разтърсена. Тя взе бродерията си, без да ме поглежда. Истината за родителите ми я бе накарала да погледне на мен с други очи, беше ме превърнала в нещо различно за нея. Престорих се, че не забелязвам.