Вечен живот - Страница 26

— Здрасти, Ким — поздравих я с усмивка.

— Настасия, направо не можах да те позная — възкликна тя. Мляс, мляс. — Кога си си отрязала косата?

— Честно казано, нямам идея — отвърнах напълно искрено.

— А и това черно — тя ме изгледа критично. — Толкова… контрастира с цвета на кожата ти.

— Аха. Аз съм по-скоро пролетно момиче — казах небрежно.

— Не — Ким поклати глава, — не си. Ти си зимно момиче с тази твоя бледа кожа и странно тъмни очи. Всъщност някога виждала ли съм истинския цвят на косата ти?

Ким обожаваше тези неща — коси, прически и гримове.

— Уф… Честно казано, нямам идея — повторих. — Както и да е. Какво ново покрай теб?

Би бързо осведоми Ким за откачения ми облог с Инси, а Ким се разсмя и се съгласи да пази тайната ми. Няма как да не отбележа, че идеята ми беше брилянтна. После тя се впусна в обяснения за това какво е правила напоследък и както се оказа — изобщо не беше скучала.

Точно това исках, нали? Светлини, шум, питиета и весела компания. Разбира се, не си бях представяла, че пипалата на Инси могат да ме достигнат дори тук. Най-малкото обаче се чувствах по-добре, отколкото насред онази студена къща в Уест Лоуинг. Въпреки това спомените за нея ме бяха последвали и тук: ароматите в кухнята, смехът, килимът от есенни листа под краката ми, миризмата от вълнената риза на Рейн, докато стоеше до мен.

— … и така реших да проверя как стоят нещата в „При Кланси“ — завърши разказа си Ким.

— Аха — кимнах и довърших питието си.

Барманката безмълвно плъзна към мен нова чаша, а аз кимнах с благодарност и й подадох десетачка.

— Ким! — възкликна Би, внезапно осенена от идея. — Покажи на Настасия твоя номер!

Това пък какво трябва да е, помислих си.

— О, онова ли? — Ким махна скромно с ръка. — Това е просто един купонджийски фокус, не е нищо особено.

— Не, не, направи го — настоя Би, отпивайки от тънката сламка в чашата си. — Много е яко. — Тя се обърна към мен. — Ким го е измислила и е направо божествено. Ким, трябва да й го покажеш. Освен това виж там — това са Лео и Джъстин. И Сузи. Те също ще се радват да го видят.

— Е, хубаво, щом настояваш. — Ким се изчерви по крайно очарователен начин и се смъкна от стола си. Би хукна да събира хора, само безсмъртни, никого от които не познавах.

— Хайде! — провикна се Би и посочи към дъното на бара.

Тя беше събрала деветима от нас и ни поведе през една мрачна задна стаичка и нагоре по някакво разнебитено стълбище. И нагоре. И нагоре. Изкачихме четири етажа, Би бутна една черна метална врата и групичката ни се озова върху покрива на сградата. Въздухът беше изпълнен с миризмата на катран и дърво, както и на готвено от съседния ресторант.

Повечето сгради в този район бяха не по-високи от шест етажа, защото това беше максималната височина, на която цистерните по покривите можеха да изпомпват водата по времето, когато са били построени. Всъщност цистерните още си бяха тук — ръждиви метални конструкции с висящи от едната им страна счупени стълбички.

— Хубаво, да започваме — каза Би. — Много е яко. Като за начало обаче ще трябва да оставите питиетата и цигарите си. Девет човека ще бъдат ли достатъчни, Ким?

— Би трябвало. Ще трябва да застанем в кръг и да се хванем за ръце.

Ким протегна своите.

Щяхме да правим магика. Усетих как ме изпълва смесица от ужас и възбуда. Не бях участвала в кръг от… някъде към двеста години. По принцип избягвах „голямата“ магика, а и повечето от приятелите ми бяха твърде мързеливи, за да научат всички неща, необходими за да я приведат в действие. Няколкото пъти, когато се бях пробвала с нещо по-сериозно от разни незначителни заклинания, винаги си бях докарвала неприятни последствия, включващи повръщане, главоболие и припадъци… Заклинанието за разкриване, което бях използвала, за да открия Ривърс Едж, беше първото, дори от незначителните, което бях използвала от страшно много време. Никак не ми се искаше да се занимавам с магика, но всички около мен изглежда нямаха подобни притеснения и щях да се почувствам тъпо, ако се откажех в последния момент. Може би в крайна сметка ще успея да преодолея предразсъдъците си към „голямата“ магика. Може би този път нещата ще са по-добри. Може би самата аз ще се справя по-добре. Кимнах сама на себе си, спонтанно почувствала се дръзка, непоколебима и развеселена. Точно от това имах нужда. Това беше точно едно от онези неща, които не можех да имам в Ривърс Едж.

Пристъпих напред и хванах едната ръка на Би и едната ръка на Сузи. Разменихме усмивки и Би стисна дланта ми. Бях любопитна и превъзбудена, чувствах се истинска късметлийка, че съм тук.

— Добре, всички знаете как да ми заемете силите си — каза Ким и ние кимнахме. — Изчакайте, докато ви помоля, после произнесете думите. Първо обаче ще трябва да подготвя нещата.

Тя си пое дълбоко дъх няколко пъти и затвори очи. Около минута стояхме в мълчание, единствените звуци бяха разговорите и виковете на хората пет етажа под нас. Автомобилни клаксони в далечината. Приглушена музика. Крясъците от някакъв семеен скандал в съседната сграда. Тук горе обаче всичко бе неподвижно, спокойно. Забавих дишането си и затворих очи. След като превъзмогна информацията за смъртта на родителите ми и отново започна да се държи нормално,

Хелгар ми бе описала нашата магика като черна змия, свита на кълбо в гърдите ни. Когато произнасяхме правилните думи, нейната сила изригваше през устите ни. Звучеше гадничко, но все още си представях нещата точно по този начин.