Вечен живот - Страница 11

Чувствах се така, сякаш внезапно бях пропаднала в някаква пропаст, щях да пропадам вечно към непрестанно нарастващата безнадеждност и никога повече нямаше да бъда щастлива. Не можех да си спомня последния път, когато бях наистина щастлива. Весела? Да. Купонясваща? Да. Щастлива? Не особено. Дори не помнех какво точно беше усещането.

Единственият човек, който някога беше предлагал да ми помогне, който някога бе създавал впечатлението, че разбира какво ми е, беше Ривър. Тя ме беше поканила преди толкова много десетилетия. И аз бях тук.

Погледнах отново навън и този път я видях да стои на широкото дървено стълбище пред къщата. Изглеждаше съвсем същата, каквато я помнех, което беше необичайно. Ние имаме навика да променяме вида си често и по драстични начини. Аз със сигурност го бях сторила може би двайсет пъти, откакто я бях срещнала. Не виждах как би могла да ме познае сега. Но тя ме наблюдаваше и беше ясно, че очаква от мен да направя първата крачка.

Въздъхнах дълбоко с надеждата, че вътре в къщата е наистина топло, че ще ми предложат горещ чай, питие или пък топла вана. Дали изобщо ме помнеше? Дали предложението й все още беше в сила? Знаех колко абсурдно е да я държа отговорна за нещо, което е казала преди повече от осемдесет години. Но какво друго ми оставаше да сторя?

Е, правила съм и по-жалки неща. Излязох от колата и се сгуших в коженото си яке — старото ми, не онова, което бях изгубила преди две нощи. Затътрих крака през нападалите по земята сухи листа, вече заета с планове какво ще правя, когато тя ме отпрати. Определено щях да се скрия на някое топло местенце. На Фиджи например. Щях да остана там, докато се взема в ръце и престана да се чувствам като отрепка. Неизбежно щеше да се случи по някое време. Рано или късно Инси може би щеше да ми се стори по-малко плашещ. Рано или късно щях да забравя за таксиджията, също както бях забравила за Имоджен, преди да си я припомня вчера.

— Здравей — каза ми Ривър, когато се приближих достатъчно. Носеше дълга пола с индийски десен и вълнен шал около раменете си. Сивите й коси бяха прави, прибрани назад с диадема. — Добре дошла.

— Здрасти — промърморих. — Ривър?

— Да — тя огледа лицето ми, явно опитвайки се да си спомня коя съм. — Как се казваш, дете?

Изсмях се кратко, задето ме бяха нарекли дете на моите години.

— Настасия. Поне напоследък се казвам така.

— Срещали сме се — това бе твърдение, не въпрос.

Кимнах, раздвижвайки стъпало. Листата проскърцаха под ботушите ми.

— Преди много време. Каза ми… че ако някога пожелая да бъда нещо повече, мога да дойда в Уест Лоуинг. Погледнах небрежно в далечината и видях облаците, които се скупчваха на югозапад.

— Настасия — повтори тя. Огледа разчорлената ми черна коса и контактните лещи, с чиято помощ очите ми придобиваха цвета, описан в американския ми паспорт. Опитах да се сетя как изглеждах, когато се бяхме срещнали за първи път, и не успях.

— Кристиана — спомних си най-накрая. Едно от многото ми имена. Не бях родена с него. — Тогава името ми беше Кристиана. Срещнахме се във Франция след една автомобилна катастрофа. Някъде в края на двайсетте години на миналия век?

— А, да — кимна тя след няколко секунди. — Това беше лоша нощ. Но се радвам, че те срещнах. И се радвам, че сега си тук.

— Е… — промърморих, чувствайки се доста неловко. — Знам, че беше преди доста време, но си помислих, че… нали разбираш, ако…

— Радвам се, че си тук, Крис… Настасия — повтори тя. — И си добре дошла. Имаш ли някакъв багаж?

Кимнах, мислейки за огромния си куфар. Както и разбира се, за емоционалния си товар.

— Чудесно. Нека да ти покажа стаята ти и после можеш да се настаниш.

Имах си стая?

— Това да не е нещо като хотел? — попитах, докато влизахме във фоайето. Минахме покрай кръгла маса, върху която имаше ваза с изсушени яворови клонки. Красиво широко стълбище се виеше към втория етаж. Всичко бе бяло, семпло, изтънчено. Беше странно, но в мига, когато прекрачих прага й, се бях почувствала… по-малко уплашена? По-малко — уф, не можех да го определя точно — ранима? Може би просто си въобразявах.

— Някога това е бил дом за богослужение на квакери — обясни Ривър, насочвайки се към стълбището. Можех да усетя, че в къщата имаше и други хора, но мястото беше спокойно и тихо. — През хиляда и осемстотната година, около четирийсет Приятели са живеели тук и са работили във фермата. Притежавам я под различни индивидуалности от 1904 година.

Това с различните индивидуалности означаваше, че тя, също като всички нас, се беше въплъщавала в различни личности, за да обясни продължителното си съществуване. Започнала е като един човек, после се е престорила, че умира, и се е появила отново, представяйки се за отдавна изгубената дъщеря, която е наследила къщата. И така нататък. Мисля, че имаше един епизод на „Стар трек“, в който се разказваше за нещо подобно.

— А какво е сега?

Ривър ме поведе по широк коридор, после зави вдясно и поехме по друг коридор с прозорци от едната страна и разположени на равно разстояние врати от другата. Усмивката накара лицето й да изглежда по-младо.

— Дом за отклонили се от пътя си безсмъртни, разбира се.

— А какво мислят, че е местните хора? — попитах.

— Малка семейна ферма, където хората идват, за да научат тънкостите на органичното фермерство. Което също е вярно.

Тя спря пред врата точно срещу един от прозорците. Кехлибарената есенна светлина се плъзна по вратата, докато Ривър я отваряше.

Надникнах вътре.