Вечен живот - Страница 10

— Аз… ъъъ… търся Ривър? Ривърс Едж?

В очите му с цвят на топаз проблесна изненада. Хрумна ми, че Ривър може и да е скрила дома си от съседите с помощта на магика. Ако все още бе тук, разбира се.

— Познавате ли жена с това име? — настоях.

— Вие познавате Ривър? — попита ме той бавно. — Къде сте я срещали?

Кой беше това, личният й телохранител?

— Срещнахме се преди много време. Каза, че мога да дойда при нея — произнесох твърдо. Знаете ли дали къщата й, Ривърс Едж, е някъде наоколо?

Прекалено бързо, за да успея да реагирам, ръката му се стрелна през прозореца на колата и докосна бузата ми. Беше топла, твърда и нежна едновременно и аз знаех, че е усетил студенината на кожата ми под пръстите си.

Той беше безсмъртен и сега беше разбрал, че и аз съм такава.

Наклоних глава на една страна.

— Познаваме ли се? Срещала ли съм те някъде?

Ако го бях срещала, със сигурност щях да го помня много по-ясно. Никой не би могъл да забрави това лице, този глас. От друга страна, аз общо взето бях пребродила всеки континент твърде много пъти, за да мога да ги преброя. Може би не беше чак толкова стар. Или пък…

Той беше един от тях, един от другия вид безсмъртни. Видът, с който не исках да имам нищо общо, който бях избягвала като чума. Видът, на който се бях присмивала с приятелите си. Видът, който презирах почти толкова много, колкото той презираше мен.

Видът, който се надявах да ме… спаси. Да ме защити. Тахтите.

— Не — каза той, отдръпвайки ръката си. Потръпнах, чувствайки се по-студена от всякога. — Надолу по този път — добави неохотно. — Завийте вляво на разклонението и ще стигнете до къщата й.

— Значи Ривър все още е тук?

Лицето му беше напълно безизразно. Не можех да прочета никаква емоция по него.

— Да.

Трета глава

Наблюдавах го в огледалото за обратно виждане, докато се отдалечаваше по пътя. Беше висок и широкоплещест, а начинът, по който дънките подчертаваха задника му, беше рядко изкусителен. Докато гледах гърба му, чувството, че го познавам, се завърна и аз започнах да ровя из спомените си. После мернах собственото си отражение и шумно изсумтях. Кожата ми имаше нездравия цвят на някой, който прекарва основната част от живота си по нощните клубове, устните ми на практика бяха бледи като кожата, очите ми изглеждаха странно заради сините контактни лещи, а щръкналата ми черна коса бе несиметрична и твърда. Аз бях неговата пълна противоположност: той беше съвършеният мъж, а аз — възможно най-несъвършената жена. Обикновена и нездрава на вид. Е, какво ми пукаше всъщност? Не ми пукаше.

Четири минути друсане по неравния път по-късно най-сетне отбих пред дълга двуетажна къща, която приличаше повече на училище или на пансион, отколкото на нечий дом. Беше голяма и правоъгълна, боядисана в строг бял цвят, с тъмнозелени капаци на прозорците. Забелязах поне три допълнителни постройки край нея и каменна ограда, която може би скриваше от погледа ми голяма градина.

Паркирах колата си върху изсъхналата есенна трева до очукан червен камион. Чувствах се така, сякаш следващите няколко минути щяха да бъдат паметни, сякаш по време на тях щеше да се реши цялото ми бъдеще. Да изляза от тази кола би означавало да призная пред себе си, че животът ми е бил безсмислен. Че самата аз бях безсмислена. Би означавало да призная, че се страхувах от приятелите си, че се страхувах от себе си, от мрака вътре в мен и от собствената ми история. Всичко в мен искаше да остана завинаги в тази кола, с вдигнати прозорци и заключени врати. Ако бях обикновен човек и завинаги означаваше просто някакви си шейсет години, можех и действително да го направя. Само дето в моя случай завинаги наистина беше непоносимо дълго време. Нямаше начин.

Имах причина, за да дойда тук. Бях оставила приятелите си и бях изчезнала на друг континент. По време на полета бях осъзнала, че освен Инси, който бе осакатил таксиджията, освен отвращението ми от факта, че не бях сторила нищо, освен параноята, задето Инси бе видял белега ми, имаше още стотици, хиляди други неща, които ме бяха довели до тук. Неща, които ме бяха разяждали отвътре, докато не се бях превърнала в празна обвивка без нищичко живо в мен. Истина е, че не бях убивала хора или опожарявала села, но цялото ми съществуване бе оставило след мен диря от разруха и бях осъзнала с отвратителна яснота, че съм нанесла вреда на всичко, което съм докоснала. Бях наранявала хора, бях разбивала семейства, бях предизвиквала автомобилни катастрофи, бях унищожавала кариери — спомените просто продължаваха да се трупат, подобно на капчици чиста киселина, и се забиваха в мозъка ми, докато не ми се прииска да пищя.

Беше в кръвта ми, знаех го. Мрак. Мракът. Бях го наследила заедно с безсмъртието си и черните си очи. Бях успявала да му устоя, докато бях по-млада. Бях се преструвала, че не е там. Но нейде по пътя бях престанала да се боря и му се бях отдала. Дълго време бях бягала от него. Но през онази последна нощ мракът, който ме беше следвал повече от четиристотин години, се бе стоварил върху ми с цялата си задушаваща тежест и сега мразех отвратителното нещо, в което се бях превърнала.

Ако бях нормален човек бих била изкушена от идеята да се самоубия. В моето положение обаче не ми оставаше нищо друго, освен да се разсмея истерично, когато осъзнах, че дори и някак да успея да отрежа собствената си глава, нямаше как да се уверя, че тя ще остане достатъчно далеч от тялото ми достатъчно дълго време, за да умра наистина. Какви бяха другите ми възможности? Да се хвърля с главата напред в дробилка за дърва? А какво щеше да стане, ако машината дадеше засечка, докато само половината от главата ми е смляна? Можете ли да си представите как щеше да изглежда зарастването на такава рана? Господи!