Вечен живот - Страница 9

Иносенсио и Ребека също бяха изхвърлени от колата. Ребека си беше счупила няколко кости. Тя беше най-обикновен човек и вероятно беше завършила в някоя болница. Имоджен беше мъртва — беше си счупила врата, когато се бе блъснала в едно дърво. Двамата с Иносенсио не бяхме в най-доброто си възможно състояние, но поне можехме да ходим. Бяхме срещнали Имоджен и Ребека едва предния ден, на някакъв купон. И двете бяха красиви, богати и готови да се забавляват. За свое съжаление бяха срещнали именно нас.

Някаква кола спря наблизо. Една жена и двама мъже дотичаха, за да ни помогнат. Мъжете внимателно качиха Ребека на задната седалка в тяхната кола, после установиха, че Имоджен е мъртва. Жената прегледа Иносенсио, който вече бе започнал да се отърсва от шока и оплакваше загубата на прекрасната си кола. Тя го остави, приближи се и приклекна близо до мястото, където аз се измъквах от ледената вода в канавката. Каза ми на френски, че всичко ще бъде наред, че трябва да лежа неподвижно, и после се опита да ми премери пулса. Отметнах кичур подгизнала коса от очите си, загърнах по-плътно яката от лисича кожа около врата си и я попитах колко е часът — бяхме тръгнали за новогодишен купон. Имоджен беше мъртва и това беше наистина неприятно, но този факт нямаше как да ми повлияе по някакъв начин. Покварата на безразличието. В крайна сметка Инси не я беше убил нарочно. Понякога хората изглеждаха толкова… крехки.

Точно тогава жената ме погледна. Тя хвана брадичката ми с ръка и действително погледна в очите ми. Аз се взрях в нейните и двете се разпознахме една друга като безсмъртни. Не че има някаква ясно видима разлика. Не е като да имаме голямо „Б“ изписано отзад на ретината. Но можем да се разпознаваме взаимно.

Тя приседна и огледа цялата сцена: съсипаната кола, мъртвото момиче, двама ни с Иносенсио, които вече започвахме да се съвземаме.

— Не е нужно да бъде така — каза тя на френски.

— Кое? — попитах.

Тя поклати глава, в топлите й кафяви очи имаше тъга:

— Можеш да имаш много повече, да бъдеш много повече.

Това беше моментът, в който започнах да се изнервям.

Надигнах се и избърсах кръвта от очите си.

— Името ми е Ривър — сподели тя и също се изправи. — Живея в Америка. На север, в Масачузетс. Градчето се казва Уест Лоуинг. Трябва да дойдеш там.

Тя махна с ръка към изпотрошения и димящ форд, към мъжете, които внимателно носеха тялото на Имоджен към своя автомобил. Стрелна с очи Инси и явно на мига го прецени като пройдоха и купонджия, скала, върху която семената на мъдростта не биха могли да покълнат.

— Била съм в Масачузетс — изсумтях. — Пуританско място. Снобско. И студено, на всичкото отгоре.

Тя ми се усмихна тъжно:

— В Уест Лоуинг не е така. Трябва да дойдеш, когато се умориш от всичко това. — Тя отново погледна към колата и после към Инси. — Как се казваш?

Очите й бяха проницателни, интелигентни, имах усещането, че запаметяват всеки детайл от лицето ми. Загърнах се още по-плътно в яката си.

— Кристиана.

— Кристиана — кимна тя. — Когато се умориш, когато решиш да бъдеш нещо повече, ела в Уест Лоуинг. Масачузетс. Къщата ми се казва Ривърс Едж. Ще можеш да я откриеш.

Жената на име Ривър се качи в колата при мъжете, Ребека и тялото на Имоджен и те потеглиха, зарязвайки мен, Инси и неговия съсипан син форд, Модел А.

В крайна сметка някакви хора минаха по пътя и ни качиха. После взехме влака до Париж, а оттам до Марсилия, където беше по-топло. Всъщност си беше същинска пролет и аз напълно изхвърлих Ривър, а и Имоджен от мислите си.

Чак допреди два дни. Сега, осемдесет години по-късно, бях решила да приема предложението й. Осемдесет шибани години, все едно тя все още беше тук, а поканата й продължаваше да важи. Както можете да си представите, безсмъртните често се местят. Да живееш някъде петдесетина години, без нищо във външния ти вид да се промени, може да предизвика доста подозрения. Така че рядко се задържаме на едно място за дълго. Защо изобщо бях решила, че Ривър все още ще бъде тук. Тя просто ми се бе видяла… като нещо извън времето. Знам, доста безсмислено клише, когато го използваш за някой безсмъртен, но тя наистина изглеждаше необичайно солидна. И щом беше казала, че мога да отида при нея по всяко време, и сам Господ не би могъл да я помръдне от мястото й, а аз наистина можех да отида при нея по всяко шибано време.

Еспресото и захарта кипяха в кръвта ми и караха ръцете ми да треперят. Какво да правя, какво да правя?

Почукване по прозореца на колата ме накара да подскоча и едва успях да потисна писъка си.

Безумният ми поглед успя да се фокусира точно когато някакъв мъж се привеждаше, за да ме огледа.

В гърлото ми се надигна леко истеричен смях и ми се наложи да го преглътна. По прозореца ми току-що бе почукал викингски бог, който ме наблюдаваше със загриженост… или може би с подозрение. Величествената му красота можеше да ти спре дъха, сякаш някаква древена митична фигура бе оживяла, а във вените й бе потекла топла кръв.

В следващия момент присвих очи — лицето му ми изглеждаше познато. Дали не беше фотомодел? Бях ли го виждала по бельо върху дванайсетметров рекламен билборд на Таймс Скуеър? А може би беше актьор? В някой от дневните сериали? Някак не можех да го поставя в нито една от тези роли. Свалих прозореца. Моля те, моля те, бъди загорял сексуален маниак, който иска да ме отвлече и да ме превърне в своя робиня, повтарях наум.

— Кажете. — Гласът ми прозвуча сухо и дрезгаво.

— Това е частен път — каза ми божеството, оглеждайки ме неодобрително. Изглеждаше на… колко… може би на двайсет и две? Или беше по-млад? Дали си падаше по тийнейджърки? Примигнах срещу него, отново завладяна от убеждението, че съм го виждала някъде.