Вечен живот - Страница 12

— Нещо като органично фермерство за монаси, а?

Ривър се разсмя.

Стаята беше малка, простичка и на практика празна, като се изключат тясното легло, малкият гардероб, дървеното бюро и един стол. Последния път, когато бях далеч от лондонския си апартамент, бях спала в хотел „Джордж Пети“ в Париж, а преди това в „Сейнт Риджис“ в Ню Йорк. Бях свикнала с краен, направо с пресилен лукс.

— Не, не за монаси. Просто за хора, за безсмъртни, които са достигнали до момента в живота си, когато искат да се съсредоточат върху други неща. Въпреки това няма проблем да сложиш вещите си наоколо, за да ти стане по-уютно.

Помислих си за обичайния вид на апартамента ми, пълен с разхвърляни дрехи, празни бутилки от алкохол, преливащи пепелници, книги, списания и кутии от пица, и си помислих: Може би не.

— Значи тук има още такива като нас? — попитах, докато сядах върху леглото, за да го пробвам. Не беше особено удобно.

— В момента имаме четирима учители и осем ученици — отвърна Ривър. После затвори вратата зад гърба си и се облегна на нея със сериозно изражение. — Имаш една седмица да решиш дали искаш да останеш, Настасия. Надявам се да останеш. Мисля, че можеш да извлечеш много от това място и да откриеш щастие тук, ако си отворена за него. Искам обаче да бъда пределно ясна, това не е СПА център или хотел. По-скоро си говорим за комбинация от кибуц и рехабилитационна клиника. Тук има работа за вършене и ние всички я вършим. Има неща, тежки и болезнени, които ще трябва да научиш. През годините сме си изградили система, която работи за нас, и не искаме някой да дойде тук и да настоява, че нашите правила не важат за него.

— Аха. — Може би щях да остана за няколко дни, докато измисля какво да правя и след това отново да поема на път.

Ривър ме дари с толкова топла и дружелюбна усмивка, че ми се прииска да бях по-добър пациент за рехабилитационната й програма. Само дето това вече ми се струваше невъзможно.

— Ако нещата тук не ти допадат, никой няма да те насилва да останеш. Никой няма да те убеждава да спасиш собствения си живот. Ако не си пораснала след… колко? Двеста години?

— Четиристотин — поправих я. — Четиристотин петдесет и девет.

В очите й проблесна изненада и аз се почувствах некомфортно, задето поведението, а не видът ми, я беше заблудило, че съм по-млада.

— Хубаво, четиристотин петдесет и девет. Ако не си пораснала досега, не виждам как бихме могли да те превърнем в зрял човек. Ще ти помогнем, доколкото можем, с всичко, с което можем, стига да следваш правилата. Ако мислиш да се скатаваш, това място не е за теб.

— Аха.

Ривър се разсмя, след което дойде при мен, наведе се и ме прегърна. Обятията й бяха топли, силни, успокояващи. Не можех да си спомня последния път, когато някой ме бе прегръщал така. Отвърнах несръчно на прегръдката й, потупвайки я леко по гърба с длан.

— Не искам да те плаша — каза тя. — Искам да останеш. Но също така не искам незрели глупости тук, разбираш ли?

Кимнах:

— Аха.

Не ми хрумваше нищо по-адекватно, което да кажа. Сега повече отвсякога си нямах и представа какво правя тук. Може би наистина преигравах и реагирах неадекватно на случилото се. Всичко това беше някаква смехотворна грешка. Най-малкото бях сигурна, че щях да се смея, когато си спомнех за тази история след десетилетия. Онзи път, когато се опитах да избягам, ха-ха-ха. В крайна сметка нещата може би не бяха чак толкова лоши. После си спомних таксиджията и скованото му лице, осветено от уличната лампа. Спомних си как просто си бях тръгнала и нещо в мен се стегна.

— Колко си стара? — попитах, без да имам намерение да го правя.

Тя се спря на вратата.

— Е, по-стара съм от теб — отвърна тъжно, отмествайки с ръка няколко косъма, паднали пред лицето й.

— Колко точно? — настоях. Нямах представа защо държах да го знам — може би не исках някой по-млад от мен да се държи, все едно на този свят няма тайни за него.

Очите ни се срещнаха.

— Родена съм през 718 година в Генуа, кралство Италия — усмихна се тя. — Честно казано, мястото не се е променило много оттогава.

— О — кимнах.

Тя ми се усмихна за последно и затвори вратата след себе си. Радвах се, че не бях произнесла на глас първото нещо, което ми бе хрумнало, а именно: „Дяволите да го вземат, ама ти си страшно стара!“

Отпуснах се върху леглото, невероятно уморена. Мястото ми изобщо не беше тук. Тази къща излъчваше спокойствие, мир, образцов живот, промяна и неизменност едновременно.

А аз бях бясно въртящ се шурикен, който се носеше със свистене през света. Аз означавах проблеми. Ледено отчаяние стегна гърдите ми. Това беше толкова смехотворно абсурден план и въпреки това бе единственото нещо, което бях успяла да измисля. О, Божичко, бях здраво прецакана.

Стаята ми беше топла. До една от стените имаше малък метален радиатор, който очевидно работеше. Смъкнах топлото си кожено яке и тежките рокерски ботуши и се почувствах свободна и безтегловна. Носех мъжки велурен пуловер и инстинктивно повдигнах яката му, за да се убедя, че вратът ми е покрит. Стана ми уютно.

Клепачите ми тъкмо бяха започнали да натежават, когато на вратата се почука.

— Отворено е — казах, мислейки си с копнеж колко добре ще ми дойде един рум сървис. Вече бях забелязала, че никоя от вратите нямаше ключалка. Колко старомодно.

Вратата се отвори и викингският бог застана на прага. Взрях се в лицето му изпод притворените си клепачи, отново объркана от смътното усещане, че го познавам, което изчезна в секундата, когато се опитах да си спомня откъде. Носеше в една ръка куфара ми, който най-вероятно тежеше повече от мен. Остави го на земята.