Вечен живот - Страница 97

Зачудих се докъде ли щеше да стигне Нел, за да е сигурна, че ще избере Рейн или пък че той ще избере нея. Или и двете.

Хвърлих случаен поглед към нея и я видях как разкъсва питката и пуска залъците в супата си, след което ги разбърка с лъжица. Едва не избухнах в смях, но напрегнатото й, яростно изражение ме накара да си затрая.

Дали някой друг беше забелязал? Тя действително изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне. Рейн я наблюдаваше с крайчеца на окото си, а лицето му беше безизразно.

Всички разговаряха за коледните си планове, а настроението беше лековато и весело, край масата се бе създала атмосфера на домашен уют. Огледах лицата на хората и видях, че всички — като се изключат Нел и Рейн — изглеждаха щастливи. Точно тогава бях сполетяна от поредното си прозрение: не можех да си спомня последния път, когато съм била сред доволни и щастливи хора. Моите приятели, които с времето и разстоянието все повече започвах да възприемам като група социопати, със сигурност не бяха такива. Бях се движила сред богати и могъщи хора с общо взето неограничени възможности в продължение на адски дълго време, но дали бях виждала истинско щастие, изписано върху лицата им? Бях виждала триумф или някое и друго победоносно изражение. Щастието обаче бе съвсем ново явление за мен и аз бях запленена от досега си с него.

Хората край тази маса не променяха хода на историята, не управляваха огромни компании и не завладяваха нови земи. Не насилваха възможностите си до краен предел или отвъд него. Не подчиняваха други хора и не се стараеха да увеличат контрола си над нищо освен над самите себе си. Не правеха нищо, за да се сдобият с повече власт, не ламтяха да притежават всичко, което зърнеха очите им. Вече знаех, че всеки от тях бе преживявал кошмарни падения и моменти на триумф. Всеки от тях имаше нуждата да бъде тук за повече или по-малко време.

Въпреки това обаче те бяха доволни и щастливи. Дори смазаният от живота Джес изглеждаше такъв. Нито един от тези хора не вярваше, че е съвършен, всеки от тях се мъчеше да придобие нови умения, да разшири познанията си. Всеки работеше над нещо. Те не играеха важни роли в нито една сфера от живота, малцина извън седящите на тази маса изобщо знаеха за тяхното съществуване. Всички ние работехме нещо сравнително незначително, чистехме, мъкнехме разни неща и се бъхтехме като крепостни селяни всеки божи ден.

Защо тогава тези хора бяха толкова щастливи? Дори не можеше да се каже, че някой тук си е намерил съвършената половинка. Единствената двойка, за която знаех, бяха Ашър и Ривър.

Бях удивена. Нещо повече: почувствах как се пробуждам, а съзнанието ми се прочиства. Може би моят лунен камък ми помагаше, но с внезапна яснота най-сетне разбрах какво искам. Всичко беше толкова очевидно, сякаш е било пред очите ми през цялото време, дори още преди да дойда тук.

Видях, че Ривър ме наблюдава, а в ясните й кафяви очи се четеше тревога. Тя повдигна леко вежди и извърна поглед към Нел, която мачкаше залъците хляб в купичката си със супа. После се обърна отново към мен и присви очи, сякаш ми казваше: „Знам, че ти го направи“.

Прехапах долната си устна.

Вечерята вече отиваше към своя край, а аз си бях подготвила единствено заклинанието за питката, така че след като Нел си направи попара, забавлението ми приключи. Обаче изпълнението ми беше велико, не може да се отрече.

После установих, че двамата с Рейн трябва да измием чиниите. Не бяхме зачислявани заедно за никаква работа, откакто бяхме открили истината един за друг, и можех да се закълна, че преди вечерята името ми не беше в списъка. Сега обаче то беше там и когато извърнах очи към Ривър, тя ми отвърна с поглед в стил „не ме занимавай с глупости“. Може би това беше наказанието ми заради номера с питката? Нямаше как да знае със сигурност какво съм направила. Дали?

В кухнята Нел се умилкваше около Рейн, който пълнеше мивката със сапунена вода. Тя се смееше и му мълвеше нещо със сладкото си гласче.

— Нел? — учуди се Ривър.

Нел се обърна с чаровна усмивка на лицето. Когато ме видя, усмивката й понечи да се стопи, но тя бързо разтегли устни отново и махна весело с ръка:

— Не се притеснявай, Настасия. Аз ще те отменя тази вечер.

Понечих да се изнижа от кухнята, но Ривър ме спря.

— Нел, бих искала тази вечер Настасия да измие чиниите с Рейн.

И тримата бяхме изненадани — хората непрекъснато си разменяха задачите. Това беше необичайно. Очевидно ме очакваше някакъв житейски урок, който щях да науча, затворена в една и съща кухня с моя архивраг. Определено не бях готова за нещо подобно.

Въздъхнах и започнах да изсипвам останките от храната в съответните пластмасови кутии. Ривър изчака, докато Нел с нежелание си тръгна, след което се приближи до мен.

— Почувствахме как… някой те търси, Настасия. Обикновено не бихме могли да доловим нещо подобно, но сега сме оградили мястото със заклинания, за да прикрием присъствието ти. Някой се опитва да те открие с помощта на магика.

Сърцето ми се стегна.

— Инси?

— Това би било и моето предположение — кимна Ривър, след което ме потупа по гърба. — Не исках да те тревожа, но реших, че трябва да го знаеш. Всички ние, учителите, ще предприемем каквото е нужно, за да сме сигурни, че тук си на сигурно място. Освен ако не желаеш да поговориш с Иносенсио?

— Не искам. Все още не.

Дали някога изобщо щях да поискам?

— Добре тогава. Всичко ще бъде наред, но все пак мисля, че трябва да знаеш.

Кимнах и Ривър си тръгна.

Нощта отвъд прозорците беше тъмна и студена. Утре бе Коледа и цялата къща беше украсена, но тук, в кухнята, не усещах дори наченки от празнично настроение: заплахата от Инси беше надвиснала над мен, а двамата с Рейн бяхме смъртни врагове. Което в нашия случай си беше доста абсурдна метафора.