Вечен живот - Страница 96

Лицето му не беше боядисано, не бе препасал меч. Просто един нормален мъж. Нормален, вечно кисел и досадно наперен мъж, който, също като мен, бе загубил семейството си преди четиристотин години.

В този момент Титус извърна глава към мен и ми хвърли поглед, който казваше: „Прав е, между другото“.

— Съжалявам — промърморих, оставих инструментите си за почистване и го отвързах.

Отведох го в отделението му, напълних хранилката му със сено, след което тръгнах обратно към къщата, изгубена сред мислите си.

Трийсета глава

Само още мъничко…

Лапнах поредната хапка, забила поглед в чинията си, но съсредоточена изцяло върху питката на Нел. Вдишвах и издишвах много бавно, концентрирана върху изместването на питката съвсем мъничко извън обхвата на ръката й, отново и отново.

Веднъж, втори, трети път я гледах как се пресяга, докато си бъбри с мълчаливата Ривър и оживения Лоренц, който отмяташе назад глава и се смееше гръмко. Всеки път, когато протегнеше ръка към мястото, където бе оставила питката си, пръстите й улавяха единствено въздух. Тя се мръщеше, отчупваше си залък, след което я слагаше по-близо до чинията си.

После аз отново я измествах съвсем бавничко, използвайки единствено моите изумителни мозъчни вълни на безсмъртна. Вътрешно триумфирах неистово.

Бях дошла в трапезарията по-рано и направих необходимите ограничителни заклинания, за да не местя питките на другите, а само тази на Нел, единствено питката, но не чашата или вилицата й. Бях се ровила из магическите книги в библиотеката и след това упражнявах заклинанието сама в стаята си през последните два дни. Реално правех светла магика, нищо край мен не умираше, не изсмуквах ничия енергия. Сега бях Тахти и използвах наследената си огромна магическа мощ. Разбира се, използвах я за нещо сравнително гадничко. Дали това я превръщаше в черна магика? Дали намеренията ми също имаха значение, а не само методът, по който правех заклинанието? Най-вероятно щях да науча това в някой бъдещ учебен час.

Буквално бях грейнала от щастие, потисках превъзбудата си, а стомахът ме болеше заради усилията, които полагах да не се разкикотя. Но го правех. А Нел изглеждаше все по-объркана и раздразнена. Това да местиш нечия питка беше нещо съвсем незначително, но въпреки това невъзможността да я открие там, където я беше оставила, я изнервяше все повече.

Бавно лапнах поредната си лъжица със супа, контролирайки дишането си, запазвайки изражението си спокойно и неутрално. През две места от мен, пръстите на Нел с перфектно поддържания им маникюр отново се затвориха в празното пространство. Този път тя заби обвинителен поглед в питката си, а аз замалко не блъвнах супа през носа си. Видях я как оглежда внимателно масата. Доколкото знаех, никой тук не използваше (и по-точно — не злоупотребяваше със) магика по подобен начин. От инцидента с камъка Нел ме избягваше по деликатен, но очевиден за всички начин, държеше ме под око и никога не сядаше до мен. Тя искаше всички да разберат, че миличката, сладка Нел се отнася с подозрение към мен и ми няма доверие. В крайна сметка тя беше тук от години. Всички я познаваха. Аз аз все още бях повече или по-малко чужд човек.

— Нас, ти ли отви лехите с лук в градината тази сутрин? — попита ме Брин.

Беше увила около главата си поредната шарена кърпа, която контрастираше странно със светлик й вълнен пуловер. Напоследък радиаторите в къщата не успяваха да се справят особено добре със задачата да поддържат топлината в стаите. Хората коментираха, че зимата е необичайно студена.

— Аха — отвърнах и потопих залък хляб в супата си.

— А после зави ли ги, преди слънцето да залезе? — попита Ашър.

— Аха — повторих и се пресегнах, за да си сипя още задушен грах.

— Тази година няма да има повече спанак, дори и от парниците — отбеляза мрачно Джес. Пробвах да докарам разочаровано изражение.

Нел вече беше сграбчила здраво питката си, усмивката й изглеждаше неестествена, а смехът й — прекалено насилен.

Самата аз се стараех да изглеждам максимално невинно, ядях бавно и слушах как останалите говореха за предстоящата Коледа, която щеше да настъпи утре.

— Имаме си коледна цепеница — припомни Чарлз. — Съхне в плевнята от миналата година.

— Ще я запалим по зазоряване — каза Солис. — Как се справя готварският екип с плановете си за трапезата?

— Ще готвим аз, Чарлз и Лоренц — отвърна Ан. — Смятам, че вече сме измислили всичко.

— Чудесно — кимна Солис. — Кажете, ако имате нужда от помощ.

— Мога да направя курабийки, ако искате — обади се Джес и Ан кимна щастливо. Самата мисъл за това как обруленият от живота Джес, който изглеждаше като довлечен от улицата в името на някаква социална програма, всъщност е специалист по правенето на курабийки, беше толкова забавна, че се усмихнах.

С периферното си зрение видях как Нел най-сетне се реши да остави питката си точно до ръба на чинията.

— Украсата е почти готова — заяви тя, лепвайки чаровна усмивка на лицето си. — Освен това ще закачим имел, така че внимавайте!

Всички край масата се разсмяха, включително и аз… докато внимателно отдалечавах питката на Нел от чинията й.

Движението привлече погледа й и тя бързо завъртя глава, за да го проследи. Срещу мен Лоренц ме помоли да му подам солта и аз го направих, без да нарушавам концентрацията си. Дори съумях да го попитам дали ще си разменяме коледни подаръци.

— Тук играем на нещо, което наричаме „потайното джудже“ — обясни ми той с отчетливия си италиански акцент. Лоренц изглеждаше като събирателен образ на всичко, което хората намираха за очарователно у италианците, и аз се зачудих защо ли не го намирах за привлекателен. — Пишем имената си на листчета и ги пускаме в една шапка, а после всеки трябва да изтегли по едно листче и да даде таен подарък на този, който му се е паднал.