Вечен живот - Страница 94

Хаакон се стовари на колене, а малките му ръчички все още стискаха кинжала. Някакъв мъж се втурна към него, а той инстинктивно вдигна ръце и заби острието в глезена му. След секунда най-малкият ми брат също беше мъртъв.

Майка ми се бе изправила, висока, ужасяваща и могъща. Видях как във въздуха проблесна мълния и се заби в окото на най-едрия варварин. Очната ябълка избухна и мъжът с писък изпусна брадвата си и притисна ръка към кървавата дупка в лицето си. Докато майка ми вдигаше отново ръце, нашественикът завъртя меча, който държеше в другата си ръка, по-бързо, отколкото смятах, че е възможно. Тялото на майка ми трепна от удара и после бавно, много бавно тя започна да пада назад. Вкопчих се още по-здраво в полите й и стиснах очи, а тя се стовари право върху мен. Главата ми се удари в каменния под толкова силно, че пред очите ми заиграха звезди, а хаосът в стаята избледня за момент. Усещах тежестта на майчиното ми тяло, а платът на вълнената й рокля ме задушаваше. Не виждах нищо, не можех да помръдна. Крясъците бяха приглушени. Носът ми се изпълни с ужасяващи миризми на горяща коса, горящи дрехи, горяща плът.

Не знам колко дълго съм лежала там. В някакъв момент настана тишина, но аз не помръдвах от мястото си, въпреки че почти не можех да дишам. Димът изпълваше ноздрите ми, изгаряше гърлото ми. Най-накрая осъзнах, че наистина не мога да дишам. Бутнах внимателно тялото на майка ми, но бързо установих, че ще трябва да забия крака в пода и да вложа повече сила. Тя се изтърколи от мен. Отворих очи. В стаята не беше останал жив човек. Край мен лежаха телата на братята и сестрите ми. Лицето на майка ми, все още ослепително красиво, беше на метър от мен. Коридорът отвън беше празен. Чух приглушени викове отвън. Замъкът под мен гореше, цялата стая бе обхваната от пламъци, а топлината беше почти непоносима.

Бавно се изправих на крака. Бях схваната, неспособна да мисля или да чувствам. Зачудих се дали не са убили и мен, дали в момента не бях просто един дух. Наложи ми се да прекрача тялото на Ейдис, след това тялото на Хаакон. Предположих, че ако бях дух, просто щях да прелетя над тях.

Вратата на кабинета беше разбита и аз тръгнах към нея, когато с периферното си зрение видях една от стените да помръдва. Погледнах я и видях движението отново — тясно каменно парче точно до големия шкаф се отмести встрани. Коленичих до него, докосвайки, без да искам, напоените с кръв коси на Зигмундур.

От процепа надникна ужасено женско лице. Жената огледа стаята и притисна длан към устните си, за да не изпищи. Примигнах и я разпознах: това беше Гилдун Харалдщотир, съпругата на бащиния ми коняр. До нея се появи и мъж. Степан, съпругът й. Лицето му се изкриви от ужас и мъка и той постави ръка на рамото й.

Изправих се.

И двамата подскочиха уплашено, когато ме видяха да стоя сред труповете и пламъците. С разтворени в безмълвен писък устни, Гилдун ми махна да отида при нея. Бавно се насочих натам, едва осъзнавайки какво точно правя. Нещо изхрущя под крака ми и аз сведох очи надолу. Видях тежката златна верижка от амулета на майка ми. Самият амулет липсваше, а главата на мама беше отсечена. Направих нова крачка към Гилдун, оставяйки верижката да си лежи на пода.

Конярят и жена му ми махаха да побързам. Никога досега не бях виждала тази тайна врата и нямах представа накъде води. Сега започнах да разбирам защо мама ни бе довела в кабинета. Нещата обаче явно се бяха развили прекалено бързо и тя не бе успяла да ни отведе до тайния тунел за бягство. Или пък вратата към него можеше да се отвори само от другата страна. Не знаех. Никога нямаше да разбера.

Пламъците облизваха краищата на килима под краката ми. След миг нощницата ми щеше да пламне. Още нямах представа, че съм безсмъртна, а и току-що бях видяла как семейството ми бе избито. Знаех, че смъртта от огън би била много неприятна. Направих още една крачка и стъпих върху нещо. Страхувах се, че може да е нечия ръка, не исках да поглеждам надолу. Въпреки това го направих. Сред пламъците лежеше майчиният ми амулет. Или поне половината от него. Другата, върху която се намираше лунният камък, липсваше. Бързо се огледах за нея, но не я видях никъде. Наведох се и вдигнах парчето от амулета, но то изгори ръката ми, така че веднага го пуснах.

— Лиля, побързай! — гласът на Гилдун беше приглушен и уплашен. — Пожарът!

Откъснах подгъва от нощницата си и увих дългата лента плат около ръката си. Вдигнах амулета, след което отново погледнах към Гилдун. След още няколко крачки бях при нея и Степан протегна ръце, хвана ме и ме издърпа в мрачния тунел. Гилдун затвори вратата зад нас и взе факлата си. Степан стисна здраво ръката ми и ме поведе бързо надолу по тунела.

— Почакайте — извиках и освободих ръката си. Увих амулета в парчето плат и го вързах здраво около шията си. После отново хванах ръката на Степан и тримата се затичахме по ниския, тесен и кален тунел, вонящ на влага и пръст.

Чувствах се така, сякаш сме тичали с часове. Препъвах се в корени и камъни и веднъж се наложи Гилдун да ме изправи на крака. Най-накрая стигнахме до огромна скала. Изходът беше естествен тесен процеп в нея, скрит от гъст храсталак. Пробихме си път през листата и клоните и се озовахме на тесен черен път, разположен доста далеч от замъка. Обърнах се и видях, че цялата сграда е обхваната от пламъци.

Нямах представа дали ще тичаме по целия път до Аелфдинг, но след около четвърт миля някакъв фермер, когото не познавах, ни чакаше с каруцата си, пълна със сено. Гилдун и Степан бързо направиха дупка в сеното, след което Степан ме вдигна и ме натика вътре, все едно бях торба. Нахвърляха върху мен още слама, но достатъчно нарядко, за да мога да дишам, макар и с усилие. После фермерът подвикна на магарето си и тежката каруца затрополи по пътя.