Вечен живот - Страница 93

Нашествениците никога не бяха преодолявали стените на замъка. Чак до нощта, в която успяха да го направят.

В деня, когато се върнах там, от нападението бяха минали почти девет години. Не знаех какво ще открия. Мислех, че селото може би е построено отново. Че замъкът може би си има нов господар, който е поправил щетите. Това, което открих обаче, бе нищо.

Видях развалините от стените на селото, а след това и руините от стените на замъка. Бащиният ми дом беше построен от огромни камъни, извадени направо от земните недра в местната каменоломна. Докато оглеждах руините обаче, най-големият камък, който видях, може би беше с размерите на кратуна. Сякаш всичките се бяха разпаднали на прах, също като содалита на Нел. Сега вече знаех, че бащата на Рейн се е опитал да използва амулета на майка ми, предмета, който й е помагал да съсредоточи цялата си магика. Той обаче не е имал нейните знания и нейните заклинания и е загинал в стихията от отприщена мощ. Рейн е видял как баща му, братята му и техните воини са се превърнали в пепел пред него. Беше получил белег от изгаряне, също като мен.

Нашествениците винаги разрушаваха градовете — палеха всичко, взимаха със себе си или избиваха добитъка, отвличаха или избиваха местните жители. Винаги обаче оставаха обгорените скелети на колибите, основите, комините. Понякога разрухата не беше пълна и хората имаха възможност да построят отново домовете си, но това не се случваше често. В онези времена имаше вярване, че ордите на нашествениците са следвани от кръвожадни тролове, така че останките от къщите бяха оставяни на чудовищата, а оцелелите изграждаха ново селище някъде наблизо.

Но това… никога не бях виждала нещо подобно. Огромната каменна постройка, с най-малкото четиринайсет стаи, беше превърната в прах. Освен това, за разлика от пътя, водещ насам, нищо не бе пораснало на мястото, където се бе издигал семейният ни хрокур; дори природата не бе посмяла да се върне на това място. Знаех, че след пожар всичко израства отново, понякога дори по-буйно от преди, но земята тук бе останала гола, черна и напукана.

Свалих торбата от рамото си и седнах на земята. Завръщането ми беше напразно. Тук нямаше никой, който да ми разкаже какво се е случило. Тайничко се бях надявала да открия някои от книгите на фадир, може би малко пообгорени, но скрити под отломките. Или пък бижутата на майка ми, нещо, което грабителите са пропуснали. Тук обаче нямаше нищо и никого. Сякаш никога не бе имало. Потърках задната част на врата си. Това беше мястото, където бях прекарала първите десет години от живота си, където бях имала истинско семейство. Ние бяхме богати; татко беше могъщ. Важни хора изминаваха огромни разстояния само за да се срещнат с него. Имахме слуги и учители, книги и музикални инструменти, коне и дори малка каручка, теглена от кози, за моето малко братче.

Сега тук нямаше нищо. Аз нямах нищо. Нямах никого.

През онази нощ бях видяла как главата на баща ми падна в камината и се изтърколи по пода. Бях видяла как майка ми одра един човек жив, а после Зигмундур му отсече главата. Бях оставила моята по-голяма сестра и малкото ми братче и бях изтичала при майка ми, за да се вкопча в полите на роклята й. В съзнанието ми тази сцена бе съставена от отделни, откъслечни образи и разпилени звуци. Отвън в коридора имаше мъже, толкова много мъже. Замъкът гореше, всичко в двора гореше. Конете и овцете пищяха. Децата на слугите ни плачеха. Понякога чувах как тези плачове рязко секваха.

Тялото на одрания варварин лежеше на пода, всеки сантиметър от него кървеше. В следващия миг по-едрият нашественик, онзи със златисточервената коса и боядисаното лице, нададе гърлен рев и се пресегна над рамото си, за да сграбчи бойната си брадва. Всичко сякаш се случваше в един безкраен забавен каданс. Видях как металното острие изсвистя във въздуха и как брат ми се опита непохватно да отскочи назад, видях как брадвата се заби в рамото му, почти отсичайки дясната му ръка. Зигмундур закрещя, а след това в стаята нахлуха още берсерки. Някои от тях останаха да пазят пред вратата и посичаха стражите на баща ми, които тичаха по коридора към нас.

Зигмундур се олюляваше и стенеше от болка, но въпреки това успя да вдигне меча с другата си ръка. Тогава брадвата на нашественика се завъртя отново и главата на брат ми падна на земята, последвана от бавно свличащото се тяло.

Скрита зад полите на майка си, аз чувах нейната груба, мрачна, кошмарна песен, видях светкавиците, изригнали от ръцете й, които се забиваха безмилостно в лицата на варварите, изгаряйки очите им. Те падаха назад с писъци, но на тяхно място идваха нови и нови.

Някой отсече главата на Ейдис и тя падна като покосено от сърп цвете на полето. Главата й остана съвсем близо до тялото й очите й продължиха да примигват, а ръцете й потрепваха. Тежък ботуш изрита главата на няколко фута встрани и след няколко минути очите й се затвориха.

Тинна беше следващата. Тя винаги беше мразила битките и мечовете, винаги се опитваше да се измъкне от тренировките. Сега стоеше, облечена в нощничката си, с лице бяло като платно, а мечът се изплъзна от ръката й. Един от мъжете пристъпи напред, хвана я и я метна на рамото си. Докато излизаше от стаята обаче, няколко от стражите на баща ми го нападнаха и забиха мечове в корема му. Вътрешностите му се разпиляха по пода.

Нечия брадва отсече главата на Тинна. Най-едрият и най-възрастен от мъжете крещеше заповеди — все още беше жив, макар да бе оплискан с толкова много кръв, че боята от лицето му се отмиваше. Говореше на диалект, който се различаваше от нашия, но все пак бе достатъчно подобен, за да различа думите: „Убийте ги всичките! Не оставяйте никого жив! Дори и децата! Ако дори един остане жив, той ще прокълне тяхната магика!“.