Вечен живот - Страница 90

Бях спряла. Бях се спряла навреме.

Чувствах кожата си лепкава и студена. Старият Мак и Мериуедър продължаваха да се карат през два рафта от мен. Изправих се, треперейки от нерви, и взех кутия с дамски тампони „Тампакс Пърлс“. Насочих се към гласовете и минах спокойно покрай двамата, сякаш досега съм била в Тимбукту и не съм чула крясъците.

— Хей, някой знае ли… — започнах и после се престорих на изненадана, когато те извърнаха глави към мен. Лицето на Мериуедър беше мокро от сълзи. Това на стария Мак пък беше толкова зачервено, че се зачудих дали няма да получи сърдечен удар. Е, предполагам, че ако внезапно се катурнеше на една страна, щях да разбера.

— Опа, съжалявам. Не исках да ви прекъсвам — продължих с фалшива веселост в гласа. — Но дали някой от вас знае… — Вдигнах кутията с „Тампакс“, да покажеш тампони на стария Мак беше същото като да покажеш кръст на вампир — … дали от тези има по-големи?

Мериуедър, която сигурно не знаеше на кой свят се намира, опита да се стегне:

— Имаш предвид кутии от по седемдесет и осем?

— Не — казах, докато старият Мак започна да отстъпва, свел очи към земята и мърморейки си нещо под нос. — Искам да кажа, че тези са за подрастващи. Имаме и нормални. А дали има и някакви суперголеми? Като например за хора с наднормено тегло или пък… може би… просто за по-големи хора?

Мериуедър надали бе способна да си събере мислите, но въпреки това виждах, че самоотвержено иска да ми помогне, което ме накара да се ядосам още повече на тъпия й баща.

— Мисля, че има — каза тя едва-едва. — Погледна ли отзад?

— Аа — казах, вкопчвайки се в тази брилянтна идея. — Не съм, сега ще проверя. Хей, между другото е почти обяд. Не съм гладна, така че защо не отидеш да хапнеш нещо, а аз ще си тръгна, когато се върнеш? Става ли?

Мериуедър прехапа долната си устна, после грабна палтото си и излезе от магазина.

Старият Мак се върна в зоната с лекарствата и започна да блъска малките кутийки и да си мърмори. Бях спечелила на Мериуедър половин час отсрочка. Щеше ми се да разреша някак проблемите й. Нейните и тези на Дрей.

Пукаше ми за тях. Исках да се почувстват по-добре, да живеят по-добре. После ми хрумна, че всъщност ми пукаше и за самата мен. Аз също исках да имам по-добър живот. Когато се грижех за себе си, това ми помагаше да се грижа и за останалите. Ривър отново беше права.

Колко досадно.

Също така знаех, че съм се спряла и не съм използвала черна магика. Бях решила да не го правя. Това вече беше прогрес. Определено беше.

Същата вечер бях дежурна по миене на чинии и се бях съсредоточила върху настоящето, което означаваше, че усещах с пълна яснота колко много мразя да мия чинии.

— Не ви ли е хрумвало да си вземете съдомиялна машина? — попитах Ривър, когато ми донесе поредната купчина чинии. — Индустриалните модели могат да измият всичко това за две минути.

Прокарах малката си четка по повърхността на една чиния, след което я потопих в сапунената гореща вода. Бях забравила да си сложа гумени ръкавици (хайде сега всички заедно да кажем; Ама разбира се! става ли?) и ръцете ми бяха напукани и зачервени. Това бяха ръце на — примерно — шведски рибар. На мъж. На старец. Замислих се за нежните, бели и женствени ръчички на Нел с перфектно поддържан маникюр и в стомаха ми се надигна горчилка.

Ривър се усмихна и ме погали по шията.

— Знам колко е важно за теб да пестиш време. Защото то никога не ти достига.

Изсумтях и тя се разсмя.

Ако трябва да бъдем сериозни, цялата отминала седмица беше гадна. Нел навлизаше в изцяло нова фаза от войната си с мен. Не можех да избия Рейн от мислите си и непрекъснато преживявах кошмарните си спомени с него едновременно като разрушителя на детството ми от миналото и като разрушител на спокойствието ми от настоящето. Спомнях си разгорещените ни целувки, спомнях си колко беше ужасен, когато ме разпозна. Той се страхуваше от мен не само защото бях „лошо момиче“, което можеше да го въведе отново в грях, но и заради ролята, която той и семейството му бяха изиграли в живота ми. Неговите минало и настояще също се сблъскваха.

Старият Мак беше нетърпим. Чувствах се зле едновременно заради Мериуедър и Дрей. Беше зима, най-омразният ми сезон на безкраен студ, сняг и лед, когато слънцето изгряваше късно и залязваше рано. Защо Ривър не се беше установила на Бахамите например? Нима не можеше да спасява изгубени души и там? Можеше. И беше избрала да не го прави.

— Може би просто не мога да го направя.

Дори не осъзнах, че съм го казала на глас, докато Ривър не се обърна и попита:

— Какво?

Е, вече не можех да си върна думите назад, така че беше по-добре да излея всичко. Затърках яростно чинията.

— Мия чинии, кълват ме кокошки, тормозят ме двулични кучки и се сприятелявам с хлапета, чийто живот е по-нещастен и от моя. А, да — освен това си купонясвам с психопата, който е убил родителите ми. Колко по-скапано би могло да бъде?

Ривър ме погледна.

— Виж, не ме бива за безсмъртно момиче скаут — казах уморено. — Всичките тези уроци, приемането на миналото и моята същност, цялата тази дружелюбност и спретнатост — това не съм аз.

Ривър не каза нищо и след минута усетих как се сковавам от мисълта какво ще зърна в очите й. Разочарование? Вдигнах поглед и видях там… не бях съвсем сигурна. Съчувствие?

— Какво искаш? — попита ме тя нежно.

— Искам да се почувствам по добре — отвърнах, както бях отвърнала и преди. — Да не ме боли.

— Не… какво искаш в действителност?