Вечен живот - Страница 89

За първи път отидох на работа в дрогерията на Макинтайър с пет минути закъснение. Докара ме Рейчъл, която щеше да продължи към Бостън. Улиците бяха покрити със снощния сняг и се придвижвахме по-бавно от обичайното въпреки слабия трафик.

— Охо, ето я и нея! — изръмжа старият Мак, когато звънчето над входната врата иззвъня. — Радвам се, че благоволи да се присъединиш към нас в днешния ден.

Бях закъсняла с пет шибани минути. Най-добрата защита е нападението.

— Поръча ли хомеопатичните лекарства? — попитах, докато отивах към задната стая, за да отбележа времето си на пристигане и да си окача палтото.

— Захващай се за работа! — кресна той вместо отговор.

Старият Мак днес явно беше станал от леглото със задника нагоре. Мериуедър не беше на училище заради зимната ваканция, но той се погрижи и двете да бъдем заети цяла сутрин, така че нямах възможност да разменя дори две думи с нея.

Секциите за Коледа и Ханука явно бяха доста посещавани, защото прекарах цяла сутрин да подреждам рафтовете и да добавям нова стока там, където нещо беше свършило. Бъдни вечер беше след два дни и нямах никаква представа какво е планирала Ривър.

— Абе ти пълна идиотка ли си? — Гръмкият глас на Мак ме накара да подскоча. Намирах се в другия край на магазина, но тихият отчаян глас на Мериуедър бързо ми изясни на кого крещеше.

— Казвал съм ти стотици пъти! Дръж медицинските рецепти отделно! Умишлено ли се опитваш да разрушиш каквото е останало от бизнеса ни, а?

Двете местни жени, които пазаруваха в наскоро разширената секция с козметика, вдигнаха глави и се намръщиха.

— Не ми дреме какво мислиш! — изрева старият Мак. — Не ти плащам да мислиш! Остави мисленето на мен! Ти просто ще правиш каквото ти кажа!

Жените стиснаха устни, оставиха покупките си по местата им и напуснаха магазина, хвърляйки неодобрителни погледи през рамо. Бях сигурна, че Мериуедър ги е видяла и сигурно й идеше да потъне в земята от срам.

— Да не си решила, че имаш право на глас, само защото ти позволих да разместиш малко стока?! — продължаваше той.

Изправих се, стиснала юмруци. Старият Мак винаги се държеше зле, но обикновено не беше така отявлено жесток и не нападаше Мериуедър по толкова директен начин.

— Татко… — От треперливия й тон ясно си личеше, че е на път да се разплаче. Запитах се колко ли пъти Макинтайър й е вдигал подобни скандали, какъв ли ад беше животът й у дома.

Ръцете ми се раздвижиха във въздуха, а устните ми започнаха да мълвят думи, без дори да се усещам какво правя. Знаех само, че той никога повече нямаше да я тормози.

— Гиб нат хатор — прошепнах. — Мин ерлак нат хабен…

Виждах в огледалото между рафтовете, че магазинът е празен, като изключим стария Мак, който размахваше ръце пред лицето на Мериуедър. После зърнах своето отражение, моите русо бели коси, черните ми очи, поруменелите ми от гняв бузи, ръцете ми, рисуващи магически символи във въздуха. Аз правех заклинание, творях магика. Как? Откъде бе дошло това познание? За части от секундата през съзнанието ми се плъзна споменът за Инси и таксиджията, за това как се питах откъде ли е научил това заклинание. Сега аз правех същото, а непознатата магика се надигаше в мен… дори не ми се налагаше да се замислям. Всъщност, когато се замислех, тя ми се изплъзваше като дим. Но ето ме тук, моето древно наследство най-сетне излизаше на повърхността…

За да нарани стария Мак.

Усетих топлина в джоба на дънките ми. Нещо буквално прогаряше плата и изгаряше кожата на бедрото ми. Спрях със заклинанието и измъкнах лунния си камък. Той светеше ярко и когато го видях, най-сетне осъзнах какво правя.

Исках да нараня стария Мак и лунната богиня знаеше, че той си го заслужава. Заслужаваше го повече от всички хора, които бях наранила през годините, съзнателно или несъзнателно. Какво ме спираше в такъв случай? Лунният камък блестеше в дланта ми, почти непоносимо горещ.

Какво ме спираше?

Инси беше осакатил онзи таксиджия. Боз беше убил онези деца.

Ривър щеше да бъде толкова… разочарована? Бясна? По-скоро разочарована. Тя можеше дори да ме изрита от Ривърс Едж. Къде щях да отида тогава? Солис и Ашър щях да бъдат бесни — при тях вече май нямаше да се мине само с разочарование. Те може би дори очакваха от мен да направя нещо подобно. Нел щеше да бъде толкова неистово щастлива и триумфираща, задето съм се прецакала по такъв впечатляващ начин.

Всички те щяха да научат, в това нямаше никакво съмнение. Щяха да усетят магическата енергия около мен, да почувстват вибрациите в пръстите ми. Сега не бях в Ривърс Едж, където магиката беше повече или по-малко прикрита, невидима за хората навън. Намирах се насред градчето.

Ако го направех, ако завършех това заклинание, то щеше да остави отпечатък от моята енергия тук. Никога преди не се бях замисляла за това, може би просто никога не го бях забелязвала. Когато влизах в класната стая при Ривър обаче, усещах, ако там наскоро е била използвана магика. Понякога можех да определя и от кого. Щях да оставя отпечатъка си тук, в магазина, в Уест Лоуинг, и всеки можеше да го открие.

Внезапно краката ми се подкосиха и седнах върху една обърната пластмасова кофа. Сърцето блъскаше в гърдите ми, а ушите ми се изпълниха с жужене.

Бях на косъм да съсипя всичко. На косъм да издам присъствието си на всеки, който би искал да ме открие. Като Боз. Като Инси. Да, Ривър и останалите бяха направили заклинание над града, за да бъда повече или по-малко скрита тук. Но ако използвах магика… Тази мисъл бе може би по-плашеща от мисълта за неодобрението на Ривър.