Вечен живот - Страница 86

— Внимателно — предупреди. — Солта е хладна, но камъните са се нагрели.

Всички получихме камъните си обратно. Стори ми се, че моят изглежда още по-красив и блестящ, сякаш в него бе затворена небесна звезда. Леле, чуйте ме каква съм поетична! Както и да е, исках да притисна лунния камък до гърдите си, да го люлея в ръка. Обичах това малко бяло късче така, както никой никога не бе обичал камък. Беше доста… извратено.

— Сега ще се обвържем с камъните си — каза Ан и вдигна своя. Беше назъбено парче обсидиан, голямо колкото пръста й.

— Ъъ… такова… ние всъщност кръг ли ще правим? — попитах, оглеждайки стаята в търсене на място, където бих могла да се издрайфам.

— Да — отвърна Ан. Тя се приведе напред и бързо начерта руните — или пък може би магическите знаци? — върху челото, гърлото и задната част на ръцете ми.

Нел ме погледна снизходително — новачката със слабия стомах.

— Аз ще ръководя обвързването — каза Ан. — Сложете камъка в лявата си длан и го покрийте с дясната, ето така. — Тя ни показа. — Просто… влезте в контакт с вашата сила и когато сте готови, повторете думите, които казвам. Разбрахте ли?

Всеки кръг, в който бях участвала през последните няколко седмици, беше различен от останалите, въпреки че основните церемонии, общо взето, бяха едни и същи. Освен големия групов кръг навън и този, в който бяхме само двете с Ривър, бяхме правили и още няколко със съучениците ми по време на часовете. По-голямата част от мен все още ги ненавиждаше, но имаше и една по-малка, която започваше да жадува за тях заради взрива от енергия и красотата на проблясващите космически истини, които танцуваха край нас… Пък и ако заклинанията за концентриране на енергията свършеха работа, може би нямаше да одрайфам всичко наоколо.

— Затворете очи, дръжте камъните си и влезте в контакт със силата си — инструктира ни Ан.

Все още си нямах конкретен метод, по който да „вляза в контакт със силата си“. Обикновено просто си седях, мислех за разни неща и се надявах силата ми да се появи. Слушах невероятно успокояващия глас на Ан и се опитвах да не обръщам внимание на вбесяващия факт, че Нел и Рейн са заедно, припомняйки си колко е — абсурдно дори не беше достатъчно силна дума — да ми пука за Зимния касапин, когато усетих топлината и тежестта на камъка в дланта си.

В крайна сметка започнах да припявам древната мелодия, която зазвуча в съзнанието ми, напасвайки гласа си към този на Ан. Мелодията бе отчетлива, плътна, древна и мрачна, подобно на стар дървесен корен, протегнал се към ядрото на земята.

Не знаех как точно се случваха тези неща и откъде идваха, но в един момент бях малка, изпълнена с магика феичка, която се обвързваше с камъка си и се намираше в единение със земните си корени, ла-ла-ла…

Всичко, което мога да направя, е да ви опиша начина, по който се чувствах. И аз се чувствах точно така. Ако не ви кефи — лошо.

Дали се поклащах? Мисля, че се поклащах. Във всеки случай вече не усещах коленете на Чарлз или Рейчъл да докосват моите. Не усещах изтръпването в кльощавия си задник, разположен на твърдия студен под. Камъкът ми ставаше все по-топъл и по-тежък и колкото повече мислех за това, толкова по-щастлива се чувствах. Сега вече разтворих уста и действително започнах да пея, оставяйки мелодията да премине през земята и тялото ми и да се понесе нагоре във въздуха. Тя беше плътна и тежка, изпълваше гърдите ми и се изливаше с лекота през устата ми. Беше станала много могъща и красива, без дори да забележа. Чувствах, че я знам, че я разпознавам ясно, и внезапно, в ослепителен проблясък, видях майка ми да пее същата песен, да изпълнява същия ритуал. Моята майка.

— Ох!

Чу се вик, придружен от трясък, и аз рязко отворих очи. Горещият лунен камък бе натежал толкова много в дланта ми, че се наложи да отпусна ръка на пода.

Огледах се и видях облещената Нел, разтворила устни под формата на буквата „О“. Свещта и сребърната купичка бяха съборени. Солта се беше разпиляла по пода, примесвайки се с протеклия от свещта горещ восък.

— Какво стана? — попита загрижено Ан.

— Камъкът ми! — Нел разтвори ръка и аз примигнах, когато видях малката купчинка синкавобял прах. Не беше ли содалитът достатъчно твърд, за да не можеш да го разтрошиш по този начин?

— Какво стана? — попита отново Ан.

Нел извърна блесналите си очи към мен.

— Ти го направи! Ти разби камъка ми! Чух песента ти… тя беше зла! Беше като черен облак, който изпълваше стаята! Ти си зла! Изпълнена си с мрак!

Преди два месеца най-вероятно щях да свия рамене при подобно обвинение или дори да се разсмея. То нямаше да значи нищо за мен. Сега обаче…

— Н-не, не съм — заекнах. Тънко гласче в главата ми прошепна: Ще ти се. — Не съм — повторих по-уверено. — Не съм направила нищо с песента си… просто се опитвах да обвържа камъка си към мен. — Сведох очи към дланта си. За миг ми се стори, че това малко камъче тежеше поне пет килограма, но внезапно то олекна и аз с лекота вдигнах ръка. Моят прекрасен, блестящ лунен камък.

Ан изглеждаше объркана. Без да каже нищо, тя се изправи и разтвори кръга, след което взе сребърната купичка и свещта и ги постави на полицата.

Най-накрая се обърна към мястото, където седяхме, неуверена какво да прави.

— Как се чувстваш? — попита тя Рейчъл.

— Добре — отвърна тя, свивайки смутено рамене. — Мисля, че успях да се обвържа с камъка си.

Ан погледна към Чарлз.

— А ти?

— И аз съм добре. Определено усетих могъща магика, но не мисля, че беше Настасия. Също така не ми се видя черна.