Вечен живот - Страница 7

— Филипа — отговорих. Като всеки безсмъртен и аз си имах различни паспорти, лични карти и шофьорски книжки. Някой винаги имаше приятел, който познаваше човек, способен да ти набави това, което ти трябва. Аз лично от години използвах услугите на един дребосък във Франкфурт. Човекът беше гений, беше фалшифицирал хиляди лични документи през Втората световна война. В паспортите ми бяха записани различни имена, възраст (в моя случай варираща между осемнайсет и двайсет и една години) и места на раждане. Беше толкова по-лесно, преди правителствата да започнат да следят хората. Свидетелства за раждане? Номера на социалните осигуровки? Все неща, които докарват на човека шибано главоболие. — Фи-ли-па.

— Какво чудесно име — възкликна служителката и се ухили като на мажоретка.

— Аха. Оттук ли трябва да мина, за да стигна до колата си?

Веднага щом се измъкнах от Бостън, отбих край пътя и разгърнах картата си на Масачузетс. Можех да попитам хората от фирмата за коли под наем как да стигна до Уест Лоуинг, но така щяха да си спомнят накъде съм тръгнала, ако някой ги попиташе по-късно. А точно сега исках просто да изчезна. Чувствах се все едно… все едно самият дявол беше по петите ми. Все едно някакво гигантско торнадо ме засмукваше и трябваше да избягам… да избягам далеч от него.

В самолета от Лондон до Бостън имах седем часа, за да премисля нещата. Седем часа не са достатъчни, за да осмислиш напълно четиристотин години, в които бях потъвала сред мрак и глупост, но са достатъчно време да си спомниш толкова лоши неща, че да се почувстваш като плужек. Не, по-лошо от плужек. Като плазмодий.

Открих Уест Лоуинг. Беше малко градче насред Масачузетс, разположено на река Лоуинг, близо до езерото Лоуинг. Предполагах, че някакъв тип на име Лоуинг е бил наистина важна клечка тук преди няколкостотин години и е смятал за нужно да плесне името си върху всичко наоколо.

Отне ми едва два часа шофиране. В Ирландия за два часа шофиране можеш да прекосиш три четвърти от страната. Можеш да преминеш през целия Люксембург за около пет минути. Но Америка е адски голямо място. Дали беше достатъчно голямо, за да се изгубя тук? Искрено се надявах да е така.

И така, да минем на проблема с безсмъртието. Сигурна съм, че имате въпроси по темата. Само дето аз нямам всички отговори. Нямам представа колко като нас има по света. Срещала съм стотици през годините, а простите сметки показват, че броят ни трябва да се увеличава през цялото време, нали така? Раждат се нови, а старите извънредно рядко гушват букета. Най-вероятно самите вие сте попадали на достатъчен брой безсмъртни, без да го осъзнавате. В общи линии ние сме като нормалните хора, само дето не умираме, когато би трябвало.

Повечето от нас вярват, че на света винаги е имало безсмъртни, точно както хората, които вярват във вампири, мислят, че винаги са съществували вампири (реално, ако обърнете внимание на старите митове за вампирите, ще забележите припокриване на темата за „вечния живот“). Не знам как е започнало всичко, нито пък къде или защо, но съм срещала безсмъртни от повечето раси и етнически групи. Нужни са двама безсмъртни, за да се родят безсмъртни деца, така че ако безсмъртен се събере с нормален човек, тяхното поколение няма да бъде безсмъртно — в много случаи обаче хората, родени от подобна двойка, живеят извънредно дълго, повече от сто години.

Имаше една такава жена във Франция, а знам и за един град в Грузия, където странно много хора са прехвърлили стотния си рожден ден. Отдават го на здравословния начин на живот и яденето на кисело мляко. Да бе! Просто някой особено разгонен безсмъртен се е разходил из онзи край.

Ние също стареем, но по различен начин от нормалните хора. Принципно, докато навършиш шестнайсет, една година си се равнява на една година. След това обикновено остаряваш с една година за около сто човешки. Виждала съм безсмъртни, които стареят много по-бързо или по-бавно, но нямам представа на какво се дължи това. Най-старият човек, когото някога съм срещала, беше на около осемстотин години. Отвратителен беше — надут, гаден и зъл. Странно е, когато се сблъскаш с безсмъртен, който все още е едва на четирийсет или петдесет — тези хора все още нямат ясна идея как да се оправят в живота, защото се чувстват като възрастни, но изглеждат като тийнейджъри. Това ги поставя в доста неприятна ситуация и те не знаят какво да правят със самите себе си.

Колкото до мен, аз съм родена през 1551 година, хубаво, симетрично число. Почти 460 години по-късно все още ми искат личната карта по баровете. Преди да си помислите: „Еха, това е изумително яко!“, нека да ви кажа какъв трън в задника е бавното стареене. Аз съм възрастен човек. Пораснала съм преди цяла вечност, но въпреки това съм прикована към здрача на юношеството и от мен се очаква да се държа по начина, по който изглеждам. От друга страна, много тийнейджъри явно се имат за безсмъртни и смятат, че нищо не може да им навреди. Цялата концепция за опасността или за смъртта им е напълно чужда, безпочвена и нереална. Така че може би все още съм си тийнейджърка. Да, знам, направо да ме оплаче човек.

Ние не можем да се разболеем от рак, от диабет или от нещо подобно. Можем да настинем, да хванем грип или друга заразна болест, но се оправяме. За ваше сведение на белезите от едрата шарка им трябват около петнайсет години, за да изчезнат напълно. Можем да получим изгаряния, да загубим някой крайник, да имаме тежки наранявания, но те зарастват, както ви обясних по-рано. Нужно е време, но всичко зараства. Дори крайниците порастват отново — процес, който е колкото отвратителен, толкова и запленяващ. Нужни са няколко години. Въпреки името ни можем да бъдем убити. Но това изисква доста усилия, така че по-добре не се опитвайте.