Вечен живот - Страница 6

Е, аз бях изключение. Белегът отзад на врата ми беше изгаряне, което бях получила на десет. Той не бе изчезнал, не се бе променил, оставаше вдълбан в кожата ми. Беше кръгъл, около пет сантиметра в диаметър. Причинен от нажежен до червено амулет, притиснат към врата ми преди 449 години. Разбира се, въпреки параноята ми по темата разни хора бяха успявали да го зърнат през последните четири века и половина. Но поне доколкото знаех, никой, който все още беше между живите, не го беше виждал. Като изключим Инси снощи.

Най-накрая излязох от банята, закономерно гъбясала от водата. Облякох си дебела хавлия, която бях отмъкнала от някакъв хотел, като избягвах да се поглеждам в огледалото. Чувствах се като призрак, като привидение. Влязох в хола и забелязах днешния брой на „Лондон Таймс“ на пода пред вратата ми. Отнесох го в кухненския бокс, където открих единствено древен пакет „Маквитис“ и бутилка водка във фризера. Седнах на дивана и се заех да похапвам старите бисквитки, докато преглеждах вестника. Беше сбутано на последните страници, преди некролозите, но след неща от сорта на репортаж от последната среща на момичетата скаути. Пишеше следното: Тревър Холис, частен таксиметров шофьор на 48 години, е бил нападнат снощи от един от своите клиенти и вследствие на побоя гръбначният му стълб е бил счупен. В момента той се намира в интензивното отделение на болницата „Сейнт Джеймс“ за изследвания. Докторите казват, че най-вероятно ще остане парализиран от раменете надолу. Холис не е бил в състояние да опише нападателя си. В момента съпругата и децата му са край него.

Парализиран от раменете надолу. Ако се бях обадила за линейка, ако помощта бе дошла по-скоро, дали това щеше да промени нещо? Колко ли дълго бе лежал този човек на тротоара, раздиран от болка, неспособен да изкрещи?

Защо не се бях обадила на 999? Какво ми ставаше? Той можеше да умре. Може би сега предпочиташе да бе умрял. Вече нямаше как да кара таксито си. Имаше жена и деца. Какъв съпруг би могъл да бъде сега? Какъв баща? Погледът ми се замъгли, усетих как старите бисквитки стават на прах в гърлото ми.

Аз бях част от това. Не бях помогнала. Вероятно дори бях влошила нещата.

В какво се бях превърнала? В какво се бе превърнал Инси?

Телефонът иззвъня, но не му обърнах внимание. Някой натисна три пъти входния ми звънец, но оставих портиера да се оправя с потенциалните посетители. Бях изгубила мобилния си телефон преди няколко дни и все още не бях отишла да си купя нов, така че нямаше нужда да се притеснявам, че някой може да ме открие на него. Най-накрая, около девет часа, се надигнах, отидох в спалнята си и измъкнах най-големия си куфар, този, в който можеше да се събере цяло мъртво пони (преди да сте попитали, нека да уточня, че никога не съм вкарвала вътре такова).

Набързо грабнах някакви дрехи, попаднали пред очите ми, и ги натъпках вътре, преследвана от внезапно появило се чувство за неотложност. Когато куфарът се напълни, намерих някакво яке и излязох навън. Гопала, портиерът, ми извика такси.

— Господин Боуз и господин Иносонс ви търсиха, госпожице Насталия — каза ми той. Винаги се изумявах от начина, по който изопачаваше имената на всички ни. Нямаше как да не призная обаче, че се справяше доста по-добре тук, отколкото бих се представила аз, ако някой ме бухнеше насред Бангалор и очакваше да си намеря някаква проклета работа.

— Скоро ще се прибера — казах на Гопала, докато шофьорът на таксито вкарваше куфара ми в багажника.

— На гости при родителите си ли отивате, госпожице Насталия?

Както обикновено, си бях измислила въображаеми родители, за да разполагам с достоверен отговор на въпроса защо една тийнейджърка живее сама и разполага с неограничени финансови средства.

— О, не… те са все още във… — прехвърлих набързо разни географски локации из главата си — Тасмания. Отивам в Париж, за да си напазарувам разни неща.

Може би изживявах нервен срив. Бях уплашена, разтревожена, засрамена и предпазлива, все едно всеки шофьор на такси в Лондон имаше моя снимка на огледалцето си за обратно виждане с голям червен надпис „Търси се“ върху лицето ми. Чувствах се така, сякаш Иносенсио щеше да изскочи срещу мен иззад голямата каменна саксия за цветя, а аз не знаех какво щях да направя, ако това наистина се случеше. Помнех изражението му, докато гледаше надолу към мен от облегалката на диванчето. Изглеждаше… заинтригуван. Дали обмисляше нещо? Въпреки че си нямаше представа за значимостта на белега ми, ненавиждах факта, че той знаеше за него. Чувствах се така, сякаш никога вече не бих могла да понеса присъствието му, а той беше най-добрият ми приятел. Най-добрият ми приятел, който снощи бе осакатил един човек и сега ме беше… страх от него? Това беше животът ми. Това беше ситуацията, в която се бях поставила.

Намъкнах се на задната седалка в таксито, като преди това дадох на Гопала щедър бакшиш.

— Просто ще отскоча до Париж. Скоро ще се върна!

Той се усмихна и ми кимна, докосвайки козирката на шапката си.

— Е, към „Сейнт Панкрас“ ли да карам? — попита таксиджията, докато отбелязваше нещо в паспорта на автомобила си. — За да хванете влака, който минава през тунела под Ламанша?

— Не — отвърнах, докато се намествах на седалката. — Закарайте ме до „Хийтроу“.

* * *

На следващата сутрин бях в Бостън, в Америка, и наемах кола от някаква малка компания, склонна да даде автомобил под наем на някого под двайсет и пет години.

— Заповядайте, госпожице Дъглас — каза служителката зад бюрото, докато ми подаваше комплект ключове. — Как казахте, че е първото ви име?