Вечен живот - Страница 59

— Както вече казах, не мисля, че магиката му е много силна. От друга страна, точно преди да си тръгна, той използва заклинание, с което… счупи гръбнака на един човек. Осакати го. Единствено с помощта на магика. Нямах представа, че може да прави подобни неща.

— Какво искаше да каже другият мъж с това, че на Иносенсио му липса силата ти? — Погледът на Ривър беше сериозен и добронамерен.

— Името му е Боз. Нямам представа. Никога не съм правила по-сериозни заклинания. Сами видяхте как ми действа магиката. Принципно гледам да избягвам тези неща. Изобщо не знаех, че притежавам някакви способности. Така че не знам какво е имал предвид Боз.

Ривър кимна и ме потупа по гърба. Тих шум ме накара да вдигна очи и видях, че вратата към кухнята се помръдна леко. Днес Нел и Чарлз трябваше да измият чиниите. Да не би Нел да подслушваше?

— Нека те изпратя до стаята ти — каза Ривър и се изправи. — Ще ти направя чай.

Изкачихме се заедно по стълбите. По стъпалата, които вече ми бяха добре познати. Поехме по коридора на къщата, която бях започнала да възприемам като свой дом.

— Какво има в този чай? — попитах. — Нещо, което да ми помогне да заспя или да не сънувам?

Ривър се усмихна.

— Нищо особено магическо. Като се изключи магиката, която се съдържа в самите билки. Правя го основно от коча трева. Има отпускащ ефект върху хората. Коча трева, лайка и валериан. Никакви заклинания, никакви лекарства.

Вратата на една от стаите беше отворена. Вратата на Рейн. Той подаде глава, видя двете ни с Ривър и кимна сковано. Чухме го как затвори вратата си, след което и аз затворих моята.

Ривър ми направи чай и остана с мен няколко минути. Предполагам, за да се увери (и да увери мен), че съм добре. Докато си тръгваше, ми каза:

— Запомни… утре е нов ден.

Беше странна, банална фраза, но аз бях твърде уморена, за да се запитам какво, по дяволите, искаше да каже с това. После сънят отнесе мислите ми подобно на приливна вълна.

Деветнайсета глава

На следващата сутрин продължавах да се чувствам неспокойна, а нервите ми бяха опънати. Психическото ми състояние беше разклатено допълнително от факта, че мрачният викинг трябваше да ме закара на работа. Исках да откажа и просто да взема собствената си кола, но нещо в погледа на Ривър ме накара да си затворя устата и да се кача безропотно в камиона. Седнах в края на седалката, максимално далеч от Рейн, и се вкопчих в дръжката на вратата.

Докато се отдалечавахме, видях, че Нел ни гледа от прозореца на гостната, и простенах наум. Супер. Тя вече беше напълно убедена, че се опитвам да заема мястото й до Рейн, и бе на път да предприеме нещо. Все едно параноите не ми стигаха, ами трябваше да мисля и за нея.

А знаете ли кое беше най-тъжното? Въпреки всичко — спомена ми, ненавистта на Рейн към мен, нашата очевидна несъвместимост и все по-ясно оформящата се заплаха от страна на Нел — аз все още го намирах за неустоимо секси и всъщност оценявах чувството му за отговорност. Искам да кажа, че точно в момента не вярвах на никого освен на Ривър и останалите учители, но нямаше как да не призная, че надали който и да е би поверил на Боз или Инси своя трактор, своя камион или пък… своя ученик. А аз съм човек, който никога не е възприемал чувството за отговорност като нещо позитивно. На самата мен по никой начин не можеше да се разчита. Инси, поне преди да се побърка, беше забавен и възбуждащ, но отговорен? В никакъв случай. Ако някой от приятелите ми кажеше, че ще ме вземе в четири, това означаваше, че може да го направи, а може и да не го направи. А аз може би щях да се появя за срещата, а може би нямаше. Всички ние просто се носехме по течението. Ако обаче Рейн кажеше, че ще ме вземе в четири, бога ми, той щеше да потропва нервно с крак на тротоара отвън в четири-нула-нула. Странно, но напоследък намирах това за очарователно, а не за досадно. Също така намирах за привлекателен факта, че не крещеше и не пишеше „кучка“ по стените. Личният ми свят беше с краката нагоре и бях емоционално нестабилна, така че не ми дремеше дали е грабител от Севера или дарител от Юга! Той каза, че е само на 267 години! Какъвто и да е!

Въпреки това не изпуснах дръжката на вратата по време на целия път до града, готова да скоча в движение от камиона, ако Рейн внезапно измъкнеше меч или нещо от сорта. Когато спряхме пред „При Макинтайър“, бързо отворих вратата си и изскочих навън, пристягайки по-плътно шала си.

— Мерси за возенето — насилих се да кажа, без да го поглеждам.

— Ще дойда да те взема в четири. Знаеш ли… — Рейн млъкна и стисна устни.

Погледнах го предпазливо.

— Какво?

— Нищо. — Той тръсна глава и извърна очи. Понечих да тръгна към магазина, когато добави. — Косата ти. Има светли кичури и малко прилича на скункс.

Той никога не беше коментирал външния ми вид и бях останала с впечатлението, че се опитва да гледа към мен колкото е възможно по-малко. Гневно погледнах отражението си в страничното огледалце на камиона. Олеле, майчице! Ченето ми увисна от ужас. Напоследък се бях запуснала напълно и не бях боядисвала косата си в черно. Сега естественият ми цвят започваше да прозира и имах една русоляво-белезникава линия по средата на главата, която наистина напомняше за скункс. Просто очарователно!

Затворих очи и поклатих глава.

— Точно когато си мисля, че нещата не могат да станат по-лоши… — промърморих.

— Винаги могат да станат по лоши — въздъхна Рейн. Горчивина ли долових в гласа му?

Копеле, помислих си и затръшнах вратата на камиона.

Съсредоточи се, казах си. Съсредоточи се върху работата си. Когато влязох в дрогерията на Макинтайър, се убедих от първа ръка, че някои неща действително могат да се подобрят. Тази дрогерия, например, изглеждаше по-добре. Двете с Мериуедър бяхме направили доста през последните две седмици. Старият Мак бе отказал да харчи пари за нови витрини и рафтове и дори се беше разкрещял гневно, когато му предложих да го направи, но въпреки това бяхме постигнали много. Бяхме изхвърлили старите зацапани витрини и бяхме открили нови начини да подреждаме стоките, върху които искахме да привлечем внимание. Мериуедър беше разкарала нещата, които човек трябваше да прескача, за да стигне до щанда с касата, и сега клиентите се придвижваха далеч по-комфортно. Предните витрини преди на практика бяха препречени от купчини боклуци, които бяхме изхвърлили, а след това бяхме измили стъклата и в момента магазинът беше изпълнен със светлина. Мястото най-сетне бе започнало да изглежда като дрогерия от двайсети век, въпреки че имаше да извърви още доста път, за да стигне до двайсет и първия. Старият Мак мърмореше и се оплакваше, но аз бях виждала изражението му, когато клиентите обсъждаха одобрително новия вид на магазина, и му се хилех нахално, щом ме погледнеше.