Вечен живот - Страница 58

— Тя не е в Париж! Никой не я е виждал. Не мога… да я почувствам никъде! Разбирате ли? Не мога да почувствам къде е!

Той изглеждаше като безумец. Инси — вежливият, изискан и красив Инси, с прелестните му, шити по поръчка копринени ризи и прически за четиристотин долара, изглеждаше като луд бездомник. Не се беше бръснал, косата му беше разчорлена, а дрехите — мръсни и раздрани. Той сграбчи Боз за реверите и започна да крещи в лицето му.

Боз го хвана за китките с каменно изражение. Видях как кожата под захвата му побелява.

— Вестувио! — кресна той в отговор и Инси примигна шокирано. Не можех да дишам. Вестувио беше името, с което Инси се бе родил преди почти четиристотин години. — Само се погледни! — Боз се изплю и отблъсна ръцете на Инси. — Ставаш смешен! Жалък. Нас е отишла на шопинг, шибан идиот такъв! Може и да е избягала с някого. Може да си е хванала някой френски задник за гадже! Може би е решила да отиде някъде другаде. Тя ще се върне!

Иносенсио гледаше Боз с дива надежда в очите и почти детинско доверие.

— Ще се върне ли? Така ли мислиш?

— Ще се върне — отговори Боз твърдо. — Тя винаги се връща. А когато го направи, какво според теб ще си помисли за теб, за това? — Той посочи с презрение към съсипания апартамент. Апартаментът, чийто месечен наем беше двайсет хиляди долара.

Инси се огледа, внезапно успокоен. Намръщи се при вида на погрома край него, сякаш най-накрая действително го видя и осмисли.

— Сериозно, Инси — включи се и Сисили. — Това е прекалено. Насти липсва на всички ни, но всъщност нищо не е станало. Знаеш, че тя ще се върне. Апартаментът й си е все още там, всичките й неща са там. Боз е прав, когато се върне, какво според теб ще си помисли за всичко това?

Иносенсио се извърна гневно към Сисили:

— Няма да си помисли нищо за това! Тя ще разбере. Тя знае, че имам нужда от нея! Тя също има нужда от мен! В момента е сама някъде и полудява без мен! — Очите му блестяха диво. — Може би някой я държи против волята й. Може би е отвлечена.

— О, я стига — промърмори Сисили и Инси я блъсна в стената.

— Не знаеш какво е! — изкрещя той.

— Я си го начукай! — кресна Сисили в отговор. Тя блъсна ръката му и се насочи към вратата. — Обади ми се, когато спреш да се държиш като задник!

— Не, Сисили, съжалявам — проплака Инси. — Съжалявам! Не си отивай!

Тя му показа среден пръст и затръшна вратата след себе си.

— Тази кучка! — изръмжа Инси. — Тази отвратителна кучка!

Боз изглеждаше изтощен. Той прокара длан по лицето си, след което се плъзна надолу по стената и седна на пода.

Инси отвори уста, за да извика нещо, и тогава забеляза Боз. Изражението му мигновено се промени отново и той коленичи до него.

— Боз? Съжалявам. Съжалявам. Не знам какво ми става. Аз просто… от толкова дълго време не сме се разделяли с нея. Не знам какво ми става. Съжалявам. Аз… тя просто ми липсва. Искам да бъда с нея.

Боз проговори. Гласът му прозвуча много дрезгаво и много уморено:

— Липсва ти силата й.

Подскочих и усетих как пръстите на Ривър се забиват в раменете ми. Примигнах бързо и класната стая отново изплува пред очите ми.

Дишането ми беше повърхностно, докато се оглеждах наоколо. Чувствах се, все едно се свестявам от припадък. Джес, Дайсуке и Рейчъл ме наблюдаваха със сериозни изражения, парчетата им метал лежаха недокоснати пред тях.

Отпуснах рамене и разтворих пръсти. Парчето сребро се търкулна върху масата. Беше нажежено и излъчваше светлина. Преглътнах.

— Ъъ — отроних.

— Кои бяха тези хора? — Гласът на Ривър беше тих, но твърд.

— Мои… приятели — отговорих и преглътнах отново. — Срещала си Инси… той беше с мен през онази нощ, когато се видяхме за първи път. Ти… ти също ли ги видя? Видя всичко това?

Ривър кимна бавно.

— Да. Не съм сигурна защо ги видях… не се опитах да го направя.

Произнесох следващия си въпрос много тихо:

— Той може ли да ме открие тук?

Ривър поклати глава:

— Ще направя така, че да не може. Докато си в Уест Лoуинг, ще бъдеш скрита.

— Супер — промърморих неуверено.

Разбира се, не ми се размина толкова лесно. Същата вечер Солис, Ашър, Ривър и Ан повдигнаха въпроса в трапезарията. След ужасяващото видение почти не обърнах внимание на присъствието на Рейн. Да, има различни нива на ужас, страх и болка. Всичко е относително. А точно в момента Инси заемаше централната роля в кошмарите ми.

— Ривър ни каза какво се е случило — започна Солис без никакво предисловие. — Имала си много реално видение по време на часа по работа с метали.

Кимнах. Не за първи път ми се искаше да не съм толкова „специална“.

— Тези хора са твои приятели, така ли? — попита Солис.

— Аха. Бяхме една компания.

— Защо този Иносенсио е толкова разстроен заради твоето отсъствие? — намеси се Ан.

— Нямам представа — отвърнах искрено. — Той беше… двамата с него правехме почти всичко заедно. Но аз смятах, че това… това е нещо нормално, когато става дума за най-добри приятели. Сега като се замисля, предполагам, че той е бил зависим от мен по някаква причина.

По същия начин, по който е зависим от въздуха, помислих си.

— Смяташ ли, че той може да те нарани? Притежава ли силна магика? — Ашър изглеждаше загрижен.

— Някога бих отговорила с „не“ и на двата въпроса — казах замислено. — Дори не бих си помислила, че е способен да ме нарани. Сега обаче… просто не знам. Той е доста… разстроен.

— Силен ли е? — натърти Ривър. Имаше предвид магическите му сили.