Вечен живот - Страница 45

Помня как не исках да ходя в Ница, но Инси ме бе умолявал и бе отправял шеговити заплахи, докато не се съгласих. Беше ме накарал да отидем до Санкт Петербург, убедил ме бе да посетим Хонконг. Винаги се бях наслаждавала на пътешествията, бях се влюбила във всички тези места. Сега, когато поглеждах назад, обаче осъзнавах, че всъщност никога не съм искала да ходя там, но Инси ме бе убеждавал. Той просто не искаше да пътува сам. Не искаше да ходи без мен.

Спомените бушуваха в главата ми, пред очите ми изплуваха хиляди образи. Колко пъти бях правила нещо сама през последните трийсет години? Инси не бе контролирал всеки мой ден — имаше стотици пъти, когато самата аз бях решавала къде ще ходим и какво ще правим. Но той почти винаги беше идвал с мен, дори когато твърдеше, че не иска, и се оплакваше непрекъснато. Той не искаше да ходя някъде сама. Не искаше да бъде далеч от мен.

Никога не ми беше хрумвало да погледна на нещата от тази гледна точка. Просто смятах, че сме най-добрите приятели. Мислех, че искам да бъда с него, и го правех. Само дето не беше така. Сега, когато поглеждах назад, осъзнавах, че бих направила повече неща сама или с други хора, но Инси просто винаги беше до мен. Винаги, абсолютно винаги. Въпреки тълпите от неземно красиви момчета и момичета, които бяха преминали през живота му, през апартамента му, през леглото му, аз бях неговата константа. А той беше моята. Току-що го бях осъзнала.

Той сигурно полудяваше без мен. Почувствах се… ами странно, защото живеех този стъписващо обикновен живот, но не се чувствах така, все едно ще умра, защото не съм с него. Чувствах се добре. Какво ли си мислеше той? Какво чувстваше? Какво правеше? Адски бе странно, че никога не бях забелязала колко е зависим от мен.

Внезапно се почувствах извънредно сама и побързах да запаля колата и да потегля през града. Щях да взема нещата на Ашър от единствената бакалия — „При Питсън“. После трябваше да се върна при Солис, без да съм си намерила работа, което ме караше да се срамувам, въпреки че провалите ми никога досега не ме бяха притеснявали.

Докато минавах покрай дрогерията на Макинтайър, си помислих за безцветната Мериуедър и тогава видях табелата: „Търсим помощник“.

Хмм.

Продължих, после бързо направих обратен завой насред главната улица. Тя беше по-пуста и от Сахара, това не беше особен проблем.

Паркирах пред магазина и се замислих. Дали бащата на Мериуедър не я беше уволнил? Дали нямаше да заема нейното място на огневата линия.

Любопитството ме убиваше. Трябваше да разбера.

Когато влязох, магазинът бе сумрачен и сивкав. Бях сполетяна от прозрението, че това място е безцветно и лишено от живот също като самата Мериуедър.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — гласът на господин Макинтайър беше груб и недружелюбен. Страхотно! Винаги бях мечтала за такъв шеф.

— Тук съм за работата — казах, посочвайки към табелата.

Той ме огледа от главата до петите — напоследък хората имаха навика да го правят доста често.

— Имате ли някакъв предишен опит?

— Да. Работила съм в секцията „Красота и здраве“ на един магазин от веригата „Супер Таргет“ — излъгах, без да ми мигне окото.

— Това тук не ви е „Таргет“ — изсумтя той и аз си помислих: „Страхотно е, че ми го казваш, сама никога не бих могла да намеря разлика“. — Трябва ми някой, който да подрежда рафтовете. Да посреща клиенти. Да движи нещата, докато моето момиче е на училище.

Неговото момиче. Не каза „дъщеря ми“. Леле, какъв изрод.

— Мога да правя това.

— Знаете ли как да работите с касов апарат?

Стрелнах с очи онзи върху тезгяха.

— Ами този е малко по-старичък от онзи, който използвахме в „Таргет“. Може да имам нужда от кратък опреснителен курс.

Господин Макинтайър изглеждаше така, сякаш се опитва да измисли добра причина да не ме наеме, но нуждата му от служител явно взе надмощие.

— Заплащането е минимално.

— Добре.

Солис щеше много да се гордее с мен.

— Защо не сте на училище? На колко сте години?

Ако се наложеше, можех да мина за двайсет и няколко годишна, но знаех, че не е добре да си насилвам късмета.

— На осемнайсет. Завърших гимназия по-рано. Сега ще си направя една година почивка преди колежа.

— Ами хубаво. Нека ви разведа наоколо.

Така започна моята бляскава кариера като продавачка в дрогерията на Макинтайър, в Пущинаквил, Масачузетс.

Четиринайсета глава

Същия ден на вечеря имах възможност да споделя триумфално, че вече си имам истинска работа с мизерно заплащане. Нел се разкикоти, но бързо потисна смеха си, когато Ашър я стрелна с поглед. Ривър ме дари с разбираща усмивка, а Солис изглеждаше доволен. Пръсках се от гордост, задето бях направила нещо, както трябва. Поне веднъж.

— Хей, сладурче, подай ми кльопачка — каза Брин и аз й връчих пълна чиния с риба. Буквално опустошавах храната си в опит да задоволя нарастващия си апетит. Кога точно рибата и оризът бяха придобили толкова прекрасен вкус? Искам да кажа, че в момента не живеех насред период на глад и мизерия, нали така?

В мрака отвъд прозорците проблесна светкавица. Ярката й светлина се разля из трапезарията и се отрази в голямото огледало над камината. Миг по-късно се чу грохотът на гръмотевицата.

— Крайно необичайно е да се разрази гръмотевична буря през ноември — отбеляза Ашър и Ривър кимна.

— Жалко — каза тя. — Тази вечер трябваше да се разхождаме и да гледаме звездите.

Благодарих наум на бурята, задето ми беше спестила разходката и гледането на звездите, и си сипах още горещ чай. Първите студени капки започнаха да блъскат по прозорците и аз се почувствах изненадващо уютно на това място, заобиколена от хора, които не познавах особено добре.