Вечен живот - Страница 43

Това беше най-възбуждащото нещо, което ми се беше случвало, откакто попаднах тук. Нямах търпение да чуя още, но точно тогава прозвуча удар на камбанка, музиката спря и аз неохотно отворих очи.

Ан ни оглеждаше един по един и си помислих, че изглежда доста напрегната и бдителна като за човек, който току-що е излязъл от дълбока медитация. Другите отвориха бавно очи, някои от тях изглеждаха толкова отпуснати, сякаш бяха спали досега.

Заливащите ме мисли секнаха и аз се протегнах върху възглавничката си.

— Благодаря — промълви Нел, разпръсквайки очарование. — Беше прелестно.

— Благодаря на всички ви — каза Ан. — Божичко, вече е почти време за вечеря.

Изправих се и раздвижих схванатите си задни части, след което понечих да тръгна към вратата, когато Ан ме спря.

— Настасия? Моля те, остани за минутка.

Почувствах се като ученичка, хваната да подава бележки в час, но изчаках, докато Ан затваряше вратата след останалите.

— Как се чувстваш? — попита ме тя. — Усещането при груповия сеанс беше ли по-различно?

— О, бога ми, да — възкликнах с ентусиазъм. — Нямах представа, че ще чуя всичките тези неща. Беше по-добро от сериала „Дни от живота ни“.

Пропуснах да спомена детския си спомен.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами всичките тези мисли. Някой мрази някого, някой желае някого, някой се терзае, задето не може да направи нещо. Беше страхотно. Направо нямам търпение да чуя какво ще се случи по-нататък!

Ан ме зяпаше, все едно току-що се бях превърнала в гълъб.

— Какво?

Объркана от реакцията й, промърморих:

— Е, знаеш, онези мисли. Нямах представа, че може да се случи нещо такова. Беше наистина интересно.

— Чула си мисли — произнесе бавно Ан, докато ме гледаше напрегнато. — Някой, който мрази някого, някой, който желае някого?

— Аха — отвърнах колебливо. Да не би да бях оплескала нещо? Може би не трябваше да казваш какво си чул по време на медитация? Трябваше ли да се преструвам, че не съм доловила нищо? — Как я целува по шията, за очите й, за устните й върху гърдите му. Такива неща.

Предвид това колко параноично бях настроена относно собствената си шия, ми се стори забавно съвпадение, че някой си бе помислил за „топлината на кожата й“. Топлина от изгаряне, може би? Ха-ха-ха. Не. Искам да кажа, че човекът със сигурност не беше имал предвид моята шия. Чарлз беше гей, Рейн не можеше да ме понася, а Лоренц никога не бе давал признаци, че намира вида ми на удавен плъх за привлекателен.

Ан само примигна.

— Добре… добре ли си? — попитах. Наистина, ама наистина се надявах, че нито една от тези мисли не беше дошла от нея.

— Какъв опит имаш в медитацията? Мислех, че не я харесваш? — каза тя, без да отговори на въпроса ми.

— Боже, направо я ненавиждам. Отвратителна е. Не съм я практикувала много-много.

Ан приседна на ръба на масата, без да откъсва очи от мен.

— Нещо лошо ли направих? Следващия път няма да казвам, ако чуя нещо.

— Не, не — промърмори Ан. — Не е това. Въпреки че на твое място щях да запазя чутото за себе си. Просто… също долових тези емоции, но аз съм много напреднала. Много могъща. Сигурна съм, че никой друг в тази стая не е чул или почувствал нищо освен случващото се в собствената му глава.

Я пак? Да не би тя да беше чула и моите мисли? Кофти…

— Усетих нечие съзнание, но не знаех, че си ти — продължи Ан. — Реших, че може да е Солис. Той е в съседната стая и преподава урок за билките.

— Значи… това обикновено не се случва с никого другиго?

— Не — погледът на Ан беше втренчен и пронизващ. — Никога не се случва с учениците. Абсолютно никога.

Егати. Тази история подсказваше, че… май бях наистина могъща. Нали така, Настасия? Ти трябва да си могъща, нали? Последната притежаваща могъщество. Почувствах как мозъкът ми се изключва, как се опитва отчаяно да заобиколи тези мисли, подобно на вода, танцуваща в нагорещен тиган.

Точно тогава някой почука леко на вратата и Солис влезе в стаята. Той се огледа наоколо, видя двете ни с Ан и се намръщи.

— Само вие двете ли сте тук? — попита.

— Да — отговори Ан. — Ти… защо влезе?

Солис сви рамене и се усмихна:

— Помислих, че усещам нещо. Нещо странно.

— Наистина си усетил нещо — Ан изглеждаше необичайно мрачна. — Усетил си нея.

Солис замълча, сякаш се опитваше да си преведе думите, които бе чул току-що.

— Какво? — промълви неразбиращо най-накрая.

— Настасия е освободила съзнанието си по време на групова медитация. Усетих я как докосва ума ми, а освен това е доловила мислите на останалите. Може да ги чува. При това — вярно.

Кога, кога ще се науча да си държа устата затворена. В момента се чувствах като експонат в зоологическа градина, който тези двамата изучаваха.

— Ще се опитам да не го правя повече — предложих. Вече определено щях да си трая за всичко.

Солис наведе глава на една страна.

— Къде каза, че си родена?

В главата ми започнаха да вият сирени. Бях готова да правя всякакви тъпи неща, докато съм тук, но да говоря за миналото си не беше едно от тях.

— На север.

Звукът на камбанката за вечеря ме накара да подскоча.

— Еха! Умирам от глад — заявих, докато си вземах възглавничката със семена от елда. — Благодаря за урока, Ан, беше страхотно. Ще ви видя на вечеря!

Беше очевидно, че бягах като подплашено зайче, а те ми позволиха да го сторя, въпреки че усещах прикованите им в гърба ми погледи, докато се отдалечавах по коридора. Слязох по стълбите и се насочих към трапезарията.