Вечен живот - Страница 42

— Сега нека всички се съсредоточим върху дишането си — каза Ан с тихия си и мелодичен глас. Натисна бутона на някакъв CD плейър и от колонките зазвуча нежна музика, напомняща за нещата на Ения.

— Обърнете специално внимание на дишането си — продължи Ан на фона на музиката. — Трябва да почувствате как въздухът изпълва дробовете ви, а после как напуска телата ви. Вдишвате енергия, издишвате това, от което вече не се нуждаете.

Като въглеродния двуокис например.

— Ако това ще ви помогне, можете да броите до четири, докато вдишвате, и после отново до четири, докато издишвате. При следващото вдишване бройте до шест и поемете въздух шест пъти, за да напълните изцяло дробовете си. Когато издишвате, отново бройте до шест. Можете да си затворите очите, ако искате.

Веднага го направих. Ако не гледах нежното лице на Нел и каменното изражение на Рейн, може би щях да успея да се отнеса за малко и да дам воля на последната си романтична фантазия, включваща Рейн, бадемово масло и вана с гореща вода.

— Сега започнете от пръстите на краката си, искам да отпускате мускулите си един по един. Почувствайте пръстите си, почувствайте ги как се отпускат. Сега глезените. И прасците. Ако сте ги напрегнали, отпуснете ги. — Гласът на Ан беше успокояващ, сливаше се с музиката, виеше се край нас като дим.

Гърдите и стомахът ме боляха, а носът ми все още течеше от студа навън. Оставаха няколко седмици до Деня на благодарността тук в Америка и се чудех дали Ривър планира да го отпразнуваме подобаващо, надявайки се поне един ден да хапнем нездравословен десерт. Когато бях на пазар в града, съвсем сериозно мислех да си донеса контрабандно малко храна. Бога ми, наистина имах нужда от някое и друго шоколадово кексче.

Гласът на Ан беше нежен фон в съзнанието ми. Настаних се по-удобно, усетих как напрежението се оттича от раменете ми. Тъпи орехи. Тези петна щяха да останат по ръцете ми със седмици — никога нямаше да се измият. Ненапразно хората използваха орехови обелки, за да боядисват памук и вълна…

* * *

Вдигнах очи и видях семейната ни перачка, Олдбьорг Палсдотир, да разбърква съдържанието на огромен казан с дървена бъркалка, голяма колкото гребло. Денят беше хладен, но не и студен; огънят под казана облизваше страните му и придаваше руменина на загрубялото й лице. Горчивата миризма на боя от орехови черупки се примесваше с уханието на горящо дърво и изпълваше двора на замъка. Тук беше уютно, спокойно. Понякога двете с по-голямата ми сестра Ейдис се качвахме на върха на централната кула и гледахме отвъд крепостните стени, към черните гори, които ни заобикаляха. Зад тях се простираха голите скали на планините, където не растеше нищо. От другата страна беше морето. Светът извън замъка беше мрачен и неприветлив, но тук в двора, с блеещите над яслите си кози, с конярчетата, които почистваха конете, и с крещящия заповеди иконом на фадир, кипеше от живот.

Двамата с по-малкия ми брат Хаакон си играехме на една игра с камъчета. Той беше с три години по-малък от мен и вече не беше бебе, вкопчено в полите на майка си, а истинско момче, което можеше да тича, да играе игри и да пази тайни. Бяхме седнали така, че да не пречим на никого, върху висока купчина от овчи кожи, всяка от които напомняше за разпъната овца. Вълната беше мръсна и пълна с клечки, но все още бе мазна и мекичка, наистина удобна за седене.

— Мразя тази миризма — каза Хаакон, бърчейки нос.

— Е, не е толкова зле, колкото скалния мъх — напомних му и той кимна, спомняйки си за смрадта на врящите лишеи, събрани от брега. Използваха се за приготвянето на тъмнозелена боя.

Мернах с периферното си зрение нещо пурпурно да профучава край нас. Вдигнах очи и видях по-големите си сестри — Тинна и Ейдис — да тичат през двора към замъка. Двете се смееха и държаха с две ръце полите на роклите си. Зачудих се какво ли носеха. Боровинки? Кори за чай? Русите им коси, уловили слънчевите лъчи, се вееха зад тях. На следващата година Ейдис щеше да започне да носи косата си вързана, като възрастна, също както Тинна бе направила миналата година.

Усмихнах се на Хаакон и той отвърна на усмивката ми. Животът ни беше хубав.

* * *

Умри.

Думата изскочи в съзнанието ми като мехурче на повърхността на езерце. Бавно си поех въздух, чудейки се защо задникът ми беше схванат. Върху какво седях? За момент не знаех къде се намирам и се запитах защо вече не усещам миризмата от коритата за пране в двора на замъка. После осъзнах: вече бях възрастна, а всичко, което си спомнях, се бе случило преди 450 години. Онова място и онези хора, те вече не съществуваха.

Не знам защо останах със затворени очи, защо продължих да дишам бавно и спокойно. Просто седях неподвижно и отворих съзнанието си към тази стая, към тези хора, оставяйки сетивата ми да се разгърнат край мен.

Тази кучка… аз я мразя.

Това беше мисъл, не спомен и идваше от някого тук.

Не, не, прости ми, нямах това предвид.

Шията й… да целуна шията й, да усетя топлината на кожата й…

Положих усилия, за да не реагирам по никакъв начин. Тези неща просто достигаха до мен и аз внезапно осъзнах воайорското очарование на груповата медитация. Това бяха мислите на мъже и жени, но аз не можех да ги разпозная като гласове, а просто като отделни личности.

Желая я.

Очите й. Устните й. Устните й върху кожата ми, върху гърдите ми.

Леле колко много я мразя! Не мога да направя нищо по въпроса!

Не, не, не мога.

Дишането ми се учести, чувствах ясно вдървените си пръсти, свити върху коленете ми, схванатия ми задник върху твърдата възглавничка, пресъхналата си уста. Дали тези мисли идваха от всички или само от двама души? Пък и кой си мислеше тези неща? Знаех, че Чарлз си пада по Лоренц, но Лоренц беше хетеросексуален, така че нямаше да му се отвори парашутът. Не трябваше да забравяме и мъчителния сапунен сериал за несподелената любов на Нел и Рейн. Ан всъщност си имаше съпруг, но той не живееше в Ривърс Едж, а и аз не знаех цялата им история.