Вечен живот - Страница 40

Спомних си изложбите на скулпторите, които освобождаваха душата на мрамора в продължение на повече от век, учейки се през цялото време при различни учители. Композитори и музиканти, които имаха повече от един човешки живот, за да развият дарбата си. Учени, които бяха стигнали до важни открития след десетилетия на експерименти и проучвания. Да не мислите, че човекът, който в действителност е изобретил велкро лепенките, се е сетил какво да направи, защото внезапно си е погледнал кучето? Не, разбира се. Имаше художници, които работят и до днес, а музеите купуват картините им, без да знаят, че из техните зали висят други платна на същите автори, нарисувани през последните три века. Тези хора се бяха развивали, бяха израснали, бяха се променили.

Аз не бях.

Нещата, които не се променят и не израстват, не са живи.

Видях живия интерес в големите сини очи на Нел. Рейн също чакаше отговора ми, въпреки че неговите очи не се отклоняваха от пътя, а силните му ръце държаха волана.

— Не знам — произнесох бавно с лишена от сарказъм откровеност. — Не са много нещата, в които съм добра. Имала съм много различни занимания през годините, но после съм ги зарязвала. Но… мога да се науча. Мисля, че се уча тук. Може би.

Рейн ме стрелна с очи, тези златисти лъвски очи.

— Е, това наистина е добро място, за да научиш нещо — съгласи се Нел. — Обаче е нужна отдаденост. И време. Ти още дори не си започнала да посещаваш часовете, нали?

Цитирах Солис:

— Човек може да се учи от всичко. Уча се да оценявам всеки миг, да спирам, за да почувствам всяка минута, да бъда изцяло в настоящето.

Нел изглеждаше смаяна, а Рейн се изхили и побърза да замаскира смеха си като кашлица. Поне мисля, че това беше смях.

— Наистина трябва да имаш правилната нагласа — каза Нел с тон, който предполагаше, че я нямам.

Изсумтях и извърнах глава, за да гледам през прозореца.

Дванайсета глава

Бях се озовала на съвсем ново равнище от съществуването: в измерението на Ривър. Трябваше да уча отново толкова много неща, да променям навиците си — налагаше се да си прибирам нещата, защото нямаше прислужница, да си мия чинията след ядене, да си оставям обувките до вратата, за да не внеса вътре кал или нещо по-гадно.

Новите ми дрехи понесоха прането далеч по добре от комбинезона ми на „Жан Пол Готие“ или кашмирения ми пуловер. След като го прекарах през пералнята и сушилнята, пуловерът стана толкова малък, че вече беше по мярка единствено на Джаспър, който в момента гордо обикаляше наоколо в розовата дрешка на „Шанел“. Надявах се да не ми го осмърди на скункс.

Нямаше кабелна телевизия, само няколко местни канала с лош образ. Ривър имаше компютър в кабинета си и човек можеше да се запише в графика, ако иска да го ползва. На мен лично не ми трябваше за нищо. Получавахме всеки ден местния вестник и подтикната от унищожителната скука, установих, че прелиствам репортажи за посевите, чета чия крава е избягала, чия плевня е била ударена от светкавица и кой учител ще се кандидатира за място в градския съвет. „Лондон Таймс“ беше пълен с войни, правителствени скандали, арести на звезди, сватби във висшето общество, репортажи от състезания. Тук всичко това изглеждаше някак смътно и незначително — министър-председателите идваха и си отиваха, хората се вдигаха на протести и след това се успокояваха. В Ривърс Едж дори най-незначителното припукване на телевизионния екран минаваше за разтърсваща новина.

Останалите започнаха да ме учат на неща, които никога не бях искала да знам: наименованията на звездите, движението на слънцето, имената на дърветата, растенията, птиците и животните. Как да събирам билки и да ги суша след това. Как да фокусирам вниманието си върху пламъка на свещ. Йога. Медитация, която, между другото, мразех. Всеки път, когато вътрешният ми глас възроптаеше, което се случваше към осемдесет пъти дневно, винаги го укротявах с факта, че не мога да понеса идеята да правя нещо друго, да бъда някъде другаде. Така че просто преглъщах нежеланието си, защото щях да правя каквото там трябваше да се направи, докато не си намерех причина да се махна. Докато заминаването спреше да ме плаши толкова много.

Една сутрин работата ми беше да събера яйца от кокошарника. Ривър имаше около трийсет кокошки. Те тичаха из двора, кълвяха буболечки и като цяло бяха доста досадни. През нощта спяха заключени, за да ги предпазим от невестулки, лисици, ястреби, бездомни кучета и прочее хищници. Нашите собствени кучета гледаха на тях с презрение, но никога не ги нападаха.

Така или иначе, всяка сутрин някой нещастен мухльо (в днешния случай — аз) трябваше да се завира в ниския кокошарник, където винаги беше топло, влажно и смърдеше на перушина, слама и курешки. Дори аз не можех да стоя изправена вътре и до времето, когато съм проверила всяко гнездо, понякога след кратка схватка с отказващата да се помръдне кокошка, гърбът вече ме болеше зверски.

— Чупката бе! — подвикнах на една кафява кокошка. Тези пилета бяха големи и тлъсти, със загладена перушина и блестящи очи. Изглеждаха здрави и щастливи, също като останалите животни тук. Тази обаче беше особено проклета и имаше намерение да си седи върху яйцата и да не позволи на никого да ги отмъкне изпод нея. Тя показваше ясното си намерение да нападне всеки, който се приближи, а тази сутрин, както и всяка друга, аз си бях забравила кожените ръкавици. По тази причина ръцете ми с късо изрязани нокти вече изглеждаха като тези на Джес.

— Виж сега, ако зависеше от мен, щях да ти позволя да си задържиш скапаните яйца — казах й. — Онези в голямата къща обаче имат различни намерения. Те се дървят жестоко на шибаните ти яйца. Така че ми се разкарай от пътя.