Вечен живот - Страница 39

— Кой размер носиш?

— Ами май трийсет и шест за обувките — предположих. — И… малък размер за останалите неща? — Бях адски кльощава и тялото ми не можеше да се похвали с особени извивки. Аз просто… не бях обръщала внимание на тези неща от толкова отдавна.

— Хубаво. — Рейн въздъхна многострадално, отново ме прегледа преценяващо, след което се обърна към масата с дънките. Дългите му пръсти започнаха бързо да преравят купчините, докато най-накрая не откри това, което търсеше.

— Пробвай тези. Ще трябва да навиеш крачолите — той посочи отделената със завеса пробна в центъра на магазина.

Пробвах ги. Станаха ми. Беше определил точния ми размер само с поглед — явно въпреки монашеската си резервираност Один имаше някакъв опит с женските тела. Кой беше той? Откъде беше? Каква беше историята му? Бях крайно… очарована.

— Стават ми — обявих, връщайки се при него в собствените си дрехи.

— Вземи още два чифта дънки и два чифта кадифени панталони от същия размер — нареди той. Междувременно преглеждаше кошовете и вече бе спретнал малка купчинка от вълнени пуловери.

Скоро пазарската ми количка беше пълна с нови дрехи. Рейн ме изненада, като ми показа кое с кое се носи. Тениските под вълнените ризи, ризите с копчета под пуловерите. Нито една от дрехите не беше дизайнерска, модерна или дори красива на вид, но ми ставаха и бяха здрави, така че в Ривърс Едж вече щеше да ми бъде далеч по-топло и удобно. Разбира се, никога не бих се появила в обществото, облечена по този начин, но в момента така или иначе избягвах обществото целенасочено.

— Да не си бил прислужник, който се грижи за облеклото на господаря си? — попитах.

Рейн хвърли няколко чифта чорапи в количката, след което отново вдигна чувала си на рамо без почти никакво видимо усилие.

— Не, не съм. Предполагам, че си имаш бельо и подобни неща.

— Ами… мислех да си купя оттук — промърморих и видях как челюстта му се стяга.

— Бельото е ей там — посочи ми той. — Взимай простички неща, които се перат лесно. Не си тук, за да съблазняваш или да впечатляващ някого. Ще те чакам на касата.

— Тъй вярно, сър!

Нямаше сатенени бикини „Ла Перла“ с ръчна бродерия, така че си избрах няколко чифта памучни, с картинки на малки животни върху тях, жаби и маймунки. При сутиените си взех с един размер по-големи от най-малките налични. Не исках да ги пробвам, най-вероятно нямаше да ги нося, така или иначе. Взех си още грейка без ръкави и пухкаво палтенце, което изглеждаше топло, леко и лесно за пране, за разлика от коженото ми палто на „Роберто Кавали“, което се беше оказало изненадващо неподходящо за селскостопанска работа. Понеже шаловете са важна част от моята модна идентичност, метнах и няколко такива в количката.

Нел се появи точно докато разтоварвах бельо, сутиени, камизоли и дълги долни гащи на касата. Думите напираха в устата ми, провокативни реплики, които да я накарат да си помисли, че Рейн ми е помогнал при избора на бельо, но така и не ги произнесох. Какъв беше резултатът дотук? Две точки за злото, една за доброто. Или злото вече водеше с 3:0? Беше почти обяд. Нямаше начин злото да не води с поне три точки.

Платих покупките си, изумена колко малко ми струваше всичко това. Обикновено харча два или три пъти повече само за един чифт обувки. Е, говоря за наистина хубави обувки, но цените пак си бяха изненадващо ниски.

— Къде беше? — обърна се Рейн към Нел.

Тя се усмихна, което или беше театър, или британската девица бе успяла да си възвърне слънчевото настроение.

— Не ми трябваше нищо от тук, така че отидох до магазина за прежда. — Тя ми се ухили по обичайния си дружелюбен начин. — Тук имат страхотен магазин за прежда, малко по-надолу по улицата. Ти плетеш ли? Сама ли си си оплела този шал?

— Не, опасявам се, че не плета — отвърнах, докато слагах торбите с покупките в количката.

Върнахме се до камиона и натоварихме всичко в каросерията. Рейн закачи някакви въжета над торбите, за да не изпаднат, след което се качихме в кабината. Нел отново се постара да седне по средата, за да може да се притиска до Рейн. Нещо, което той видимо не забелязваше. Бога ми, какъв кон с капаци.

— Обичам да плета — заяви тя, след като тръгнахме. Тъкмо минавахме покрай дрогерията на Макинтайър, където грубият баща на бедната Мериуедър без съмнение я гълчеше. Отбелязах си наум, че трябва да мина оттам, ако пак дойда до града.

— Много е успокояващо — продължи Нел. — Освен това си имаш занимание за ръцете. А накрая получаваш нещо красиво и полезно.

Кимнах.

— Аха.

— Ти какво обичаш да правиш? — Лицето на Нел беше открито, а тонът й — преднамерено невинен. Канеше се да натрупа точки пред Рейн, възползвайки се от факта, че не притежавам уменията на момичетата скаути.

Бях на път да отговоря нещо заядливо от сорта на „да пия и да ходя по мъже“, но в този момент осъзнах, че наистина нямах представа какво обичам да правя. Хобита, умения? Сериозно, къркането броеше ли се? Това, че можех да нося на пиене? Някога знаех как да шия — не много добре, но достатъчно, за да не изглеждат дрехите ми като чували за картофи. Понякога ме беше обземало желанието да готвя, но не го бях правила от много време. Обичах да посещавам музеи и да ходя на кино, но това трудно можеше да мине за умение. Можех да яздя. Бях ли изобщо добра в нещо? Гордеех ли се с някое свое умение?

Реално не. Не бях постоянна в нищо. Всъщност проявявах постоянство единствено в това да оцелявам. А очевидно и с това не се справях особено добре. Бях шокирана от мисълта, че бях имала всичкото това време, всичките тези години, и не се бях развила по никакъв начин. Когато най-сетне имах достатъчно пари, за да не ми се налага да работя, аз наистина не бях работила над нищо. Нито пък някой от приятелите ми. За първи път се чувствах засрамена от този факт.